people always leave.

- "Хайде дядо, подай ръка!"
- "Не, детето ми, аз оставам тук" - каза дядото с насълзени очи и помогна на внучката си да се качи във влака.
- "Дядо?" - погледна го тя с насълзени очи.. "Нали ще те видя отново?"
- "Разбира се, детето ми, ти само се качи, защото влакът тръгва." - дядото подаде последния куфар и я целуна по челото.. Той знаеше, че няма да я види никога повече, но как да й каже това? Нима някой е способен да каже това на внучката си? Трябваше да я излъже.
Тогава тя се усмихна през сълзи, очите й се изпълниха с надежда.. наистина вярваше, че ще види дядо си отново. Нямаше как да знае, че ще се окаже толкова наивна.
Тя прегърна дядо си за последен път и седна на мястото си, точно до прозореца. Залепи две ръчички на него и заплака. Влакът потегли. Дядото помаха на момичето, за последен път я виждаше. Махаха си, докато влакът не изчезна от хоризонта. Дори след това.. Дядото беше останал там, вцепенен, с вдигната ръка и не помръдваше. Втренчен в хоризонта, той не допускаше да изгуби влака от поглед, защото знаеше, че с него губи и внучето си. Сълзите се стичаха по бузите му, те бяха единственото живо нещо в него в този момент..
А момиченцето ли? Тя продължила да маха на дядо си през целият път, въпреки че не го виждала. Наивността на малките деца я е спасила тогава. Сега, когато тя беше вече голяма, не можеше да понася сбогуванията. Колкото и да я убеждаваха, че ще се върнат, тя знаеше, че не е така. При всяко сбогуване тя се връщаше години назад, в момента когато се сбогува с дядо си и я болеше. Болеше я всеки път, при всяко сбогуване..
p.s. People always leave. :|

big question

I don't know how he makes it, but there are always a lot of questions
and there
aren't
any
answers.
There are moments,
in which I am the happiest person in the world
actually
there were.
and i was.
But there are such a moments,
in which I sorry about the moment I met him.

"It can't rain every day". 

It can't be WOAAH every day, I know this to perfection. 

I don't even expect something like this. 

It's not even close to this anymore. I had forgotten what it feels like.

Now I don't see him, I don't talk to him, I don't write to him 

and that's why I am forced to write here, obviously to myself.

after all these mistakes, after all, i was ready to open my eyes and to forgive,
but only in case he realizes all these mistakes and don't repeat them.
but no, he didn't grab the chance and give up, without just trying.
Of all my heart I'm sorry, I'm sorry for him.
I'm going to be okay in a few days, weeks, months,
but you..
you just lost me forever.

ahhahha

що ми четеш блога уе?

mhwauhwa

There are things that should be easy to say
When you know you love someone
While waiting for the moment to come
Another day has gone

The stupid fears I keep inside
That only heaven knows
They scare me every time I have to
Face those simple words

And then goodbyes are round the corner
And then goodbyes don't last one day
So I'm scared the time is running out
And I see you walk away
There are goodbyes that no one cares about
N' others so hard to face
So I'm trying to sing this song for you
For the words I need to say...

I learned my lesson once
I thought I learned my lesson twice
And I know how bad it feels inside
When I can't make up my mind

Senseless words and sleepless nights
And my life's just falling apart
Oh tell me Lord why's it take so long
To let my heart speak out

Cuz then goodbyes are round the corner
And then goodbyes don't last one day
So I'm scared the time is running out
And I'll see you fade away
There are goodbyes that no one cares about
And others so hard to face
So I'm trying to sing this song to you
'Cause it's time for me to say
I love you

break the walls

"Sometimes you put walls up not to keep people out, but to see who cares enough to break them down.."
Yes. I put these walls, but do you know what I've seen?

Nothing. with a big N. 
nobody was there. 
more precise, he wasn't there.
I put my walls in front of him and he just turned back.
I DID NOT PUT THESE WALLS to keep him out, but that's what happened. 
Obviously, he doesn't care enough to break them.
It's much easier to find someone without any walls, 
and such a one he can find everywhere. 

go ahead, be easy, be with an Easy.
i surely don't need such a person by my side.

wish u were here

ain't no sunshine when he's gone

come, come here.

i need u here, i want u here.

i think of u all the time.

i want to write in rhyme.

but i just want to say..

today, in this lonely day,

"that I love u.. I have loved u all along

and I miss u, been far away for far too long."

and I want u to fly with me

no matter where, just be with me.

I write this now, i don't know why, i don't know even how

but i don't give a fuck, u're my yellow duck

and i need u, to not go mad

otherwise it will be bad and definitely sad.

i just can't describe my feelings,

i feel like im silly

but I just want to say I love u and I don't know how

I just write this bullshits now

that's why I want some beer

.. singin' .. wish u were here.

Kontinium

Сверете си часовника, бъдете в крак с времето
 повтарят ми, рисувайте си с фалшиви краски
 с ръцете си чиновникът си маже с вакса темето
с единствената цел да заличи плешивостта си. 
А хората спообни са, дори в на влак трептенето
да видят доброта, любов, живот, красиви страсти..
за жалост не обичат на сърцето си туптенето
заменят го с  дрънченето на две машинни части.
Живеят в подводница, не пускат осветлението
правят го, за да осигурят сигурността си 
и чувстват се като крадец на местопрестъплението
и търсят опрощение от светци и иконостаси.
И всеки е с безброй лица, владеят и умението
да сменят за секунди многобройните си маски..
а егото им крехко е, започне ли да стене то,
веднага взимат пушки и слагат бойните си каски
и в следващата схватка ще е ужастно поражението,
часовникът им пясъчен, пробойните са страшни
Сверете си часовника, бъдете в крак с времето,
но моля ви в процеса не губете същността си.  

when I look at ya

I want to love you but I better not touch
I want to hold you but my senses tell me to stop
I want to kiss you but I want it too much
I want to taste you but your lips are venomous poison..
u're poison running through my veins
u're poison, I don't want to break these chains..

ur mouth, so hot
ur web, I'm caught tralala..

.fedar?
mi da, ti! aahaaha

mrr hhaha rawr

Every time I look at u,

baby, I see something new..

that takes me higher that before

and makes me want u more..

I don't wanna sleep tonight

dreamin's just a waste of time..

when I look at what my life's been comin' to

I'm all about lovin u. :*

tell them the fairytale gone bad.

i grabbed his keys and i saw the picture.
her picture.
yes, she was beautiful, of course, very beautiful.
and they were sweet together.
how can I do this, when I want them together?
no place for my asss.
it's time for new fairytales.
in spite of my big desire to rush on that one.
no chance to be the second choice.
i'm forced to
end this story.

not just anybody.

"мацки се срещат под път и над път, амааааааааа рядко ги срещаш такива, които те карат да се спреш и замислиш". 
цитат на едно мое приятелче.
всяка би искала да спират и да се замислят заради нея, сигурна съм.
дори ти, която в момента четеш това.
за всеки влак пътници има.
но пътнициТЕ ли са те?

watch out.
I do not want to be just another brick in the wall.

happy end.. or? not?

"Alles hat ein Ende"

(татуировката на един мой приятел) или преведено на български - всичко има своят край. или просто всичко има край. Лошото е, че не винаги е happy end. that's the ugly truth!

Един ден може би всичко е наред и е прекрасно, а на другият ден може би вече този идеален момент е свършил и нищо не е същото. и това съответно е краят. Истината е, че всичко това ми липсва.. зверски много. всички тези неща, всички тези моменти, които нааааааистина, ама наистина ме правеха щастлива. на които се усмихвах всеки път.. които чаках, когато не съм на кеф, а също и когато съм.. липсват ми. липсвА ми.

"Спете тихо мои малки обречени желания, така ми се иска да ви нахраня с нови обещания"

p.s. 13.6.2011

just a dream and a box of chocolate

"I was thinkin about him, thinkin about me.
Thinkin about us, where we gonna be?
Open my eyes, yeah
..... it was only just a dream.
so I travel back, down that road.
Will he come back - no one knows.
I realize, yeah, it was only just a dream.. "
понякога песните ти харесват само заради шибания текст. слушаш и осъзнаваш, че ситуацията, в която си попаднал, паднал, западнал, изпаднал, припаднал, изпопаднал, е същата.. моментът, в който си затворен, притворен, изпърпорен, преборен.. заклещен, приклещен, притиснат, притистиснат, смазан, помазан, изпомазан, размазан, е споделен. че не си само ти. и въпреки напиращите емоцийки, които чукат по прозорчетата на душата ти с малките си лапички и напират да бъдат освободени, въпреки вълната от спомени или смесени чувства, която те удря с бясна скорост и те кара да застанеш на колене, ти продължаваш да я слушаш. стоиш безучастно, взираш се в празното пространство и пееш от сърце и душа, докато измръзналото ти лице гледа безжизнено в нищото. заслушваш се внимателно в текста, затваряш очи и виждаш. виждаш всичко, за което се пее. виждаш причината, поради която тази песен продължава да кънти в главата ти. не е ли странно?
че може би от ярост ще спреш песента за секунда, но съвсем скоро ще си я пуснеш пак и ще се върнеш на същото място и ще бъдеш връхлетян от същите емоции и същите картини и ЯСНО ще осъзнаваш това, но въпреки това пръстите ти сякаш със собствено мнение и обратно на всякаква логика ще натиснат play again. and again, and again.
понякога хората са мазохисти.

waunt

aaa don't understand, fuck fuck fuck
leave-me-alone. noo, don't. :\

mrun. inl. !
fuckucuziluvubla
p.s. ne e nujno da razbirate.
i nqma. blq.

bubbly

It starts in my toes
make me crinkle my nose
where ever it goes
I always know
that you make me smile
please stay for a while now,
just take your time
where ever you go.

ti si znaesh.

If everyone cared

From underneath the trees, we watch the sky

Confusing stars for satellites

I never dreamed that you'd be mine

But here we are, we're here tonight

If everyone cared and nobody cried,

If everyone loved and nobody lied,

If everyone shared and swallowed their pride

Then we'd see the day when nobody died.

And as we lie beneath the stars

We realize how small we are

If they could love like you and me

Imagine what the world could be.

НИКОГА.

А не трябва ли да живееш така, че да усещаш, че живееш? Да живееш, не да живуркаш. Да жадуваш, да усещаш, да имаш, да чувстваш. Да се раздаваш, да вземаш. А не да живееш, сякаш няма значение дали си жив или умрял. И не да губиш и малкото си време тук. И не да не го оценяваш. Или пък да го забравяш.

Едва ли някой е безразличен. Едва ли някой би умрял просто така, за нищо. И как би могъл? Един живот имаш. Един единствен, един от всички останали. Временен. Непостоянен. Несигурен. Рисков. Един единтсвен твой, никак не безкраен. Потенциално под носа ти приключващ и в бездната затриващ се. Краен.Безрезервно твой.
И той все някога свършва. И после следва думата 'никога'. Никога повече няма да бъдеш жив. Никога повече няма да се усмихваш просто ей така. Никога повече няма да чувстваш. Никога повече няма да съществуваш. Никога повече няма да бъдеш с любимите си хора. Никога повече няма да видиш децата си. Никога повече няма да видиш мъжа си, никога повече няма да се влюбиш. Никога повече няма да усетиш вятъра. Никога повече няма да имаш шанса да пикаеш срещу вятъра. Никога повече няма да вдишаш и издишаш. Никога повече няма да ядеш лазаня, да ходиш на разходки. Да видиш луната. Никога няма да слушаш музика. Никога повече няма да виждаш влюбения поглед на човека до теб. И няма да усещаш неговата ласка. Никога повече няма да имаш чувства. Нито тяло, което да ги съхрани. Никога повече няма да можеш да тичаш с всички сили. Никога повече няма да усетиш докосването на тревата под теб. Никога повече няма да можеш да се изправиш на крака. Никога повече няма да чуеш гласа си. Нито който и да било. Никога повече няма да усещаш ритъма на сърцето си. Никога повече няма да мислиш и разсъждаваш. Никога повече няма да виждаш. Никога повече няма да чуваш. Никога повече няма да говориш. Никога повече няма да се смееш. Никога повече. Нищо. И никога.
а знаете ли кое е най-тъжното? Че мога да изреждам още година.
А някой може ли да ми каже къде се крие смисълът?
Някой, който знае..
защо трябва най-накрая да загубиш всичко, което имаш и обичаш.. и да умреш с мисълта, че никога повече няма да се събудиш и да изживееш всичко това, или да си създадеш друго. цял живот да градиш нещо, което в готовият си вид се руши на секундата и се затрива в бездната, без дори следи след себе си да остави.
И ето как намразих думата НИКОГА.

Ако животът беше толкова лесен, дали щеше да е интересен?

Понякога хората се разочароват.

От себе си.
От всички.
И всичко.
Понякога се случва да останеш сам под дъжда.
И да се питаш.
И да не знаеш.
Защо.
Понякога казваш неща, които не мислиш наистина.
И после съжаляваш.
Толкова много.
Понякога се чувстваш предаден.
И излъган.
Боли.
Понякога се заблужаваш.
И се разочароваш.
И страдаш.
Понякога се чувстваш безпомощен.
И опитваш.
Но не се получава.
После се обвиняваш.
Понякога прехвърляш вината на друг.
Понякога е най-лесно.
Но е глупаво.
После осъзнаваш.
И се чувстваш ужасно.
Понякога не разбираш постъпката на другия.
И се чудиш.
Но не разбираш.
Защо.
Понякога загубваш всичко, което си имал.
Не разбираш как е станало.
И страдаш.
Понякога оставаш неразбран.
И се объркваш.
И не разбираш.
И няма кой да разбере..
Но в крайна сметка всичко се оправя.
Усмивка.
Следват още две.
Не го забравяш
И се париш,
но се учиш.
И преодоляваш.
И запомняш.
И като падаш
знаеш,
ще станеш
само малко да си смел.
---
"Лети
и
не
му
мисли.." ; )

Окованият слон.

- Не мога – казах му. - Не мога!
- Сигурен ли си? - попита ме той.
- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа...
И без да чака отговор, започна да разказва:

~ . ~ . ~

Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

~ . ~ . ~

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:
"Не мога, не мога и никога няма да мога..."

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:
“Не мога и никога няма да мога..."

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува. А единствения начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ пак, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!