- "Не, детето ми, аз оставам тук" - каза дядото с насълзени очи и помогна на внучката си да се качи във влака.
- "Дядо?" - погледна го тя с насълзени очи.. "Нали ще те видя отново?"
- "Разбира се, детето ми, ти само се качи, защото влакът тръгва." - дядото подаде последния куфар и я целуна по челото.. Той знаеше, че няма да я види никога повече, но как да й каже това? Нима някой е способен да каже това на внучката си? Трябваше да я излъже.
Тогава тя се усмихна през сълзи, очите й се изпълниха с надежда.. наистина вярваше, че ще види дядо си отново. Нямаше как да знае, че ще се окаже толкова наивна.
Тя прегърна дядо си за последен път и седна на мястото си, точно до прозореца. Залепи две ръчички на него и заплака. Влакът потегли. Дядото помаха на момичето, за последен път я виждаше. Махаха си, докато влакът не изчезна от хоризонта. Дори след това.. Дядото беше останал там, вцепенен, с вдигната ръка и не помръдваше. Втренчен в хоризонта, той не допускаше да изгуби влака от поглед, защото знаеше, че с него губи и внучето си. Сълзите се стичаха по бузите му, те бяха единственото живо нещо в него в този момент..
А момиченцето ли? Тя продължила да маха на дядо си през целият път, въпреки че не го виждала. Наивността на малките деца я е спасила тогава. Сега, когато тя беше вече голяма, не можеше да понася сбогуванията. Колкото и да я убеждаваха, че ще се върнат, тя знаеше, че не е така. При всяко сбогуване тя се връщаше години назад, в момента когато се сбогува с дядо си и я болеше. Болеше я всеки път, при всяко сбогуване..
p.s. People always leave. :|
Няма коментари:
Публикуване на коментар