people always leave.

- "Хайде дядо, подай ръка!"
- "Не, детето ми, аз оставам тук" - каза дядото с насълзени очи и помогна на внучката си да се качи във влака.
- "Дядо?" - погледна го тя с насълзени очи.. "Нали ще те видя отново?"
- "Разбира се, детето ми, ти само се качи, защото влакът тръгва." - дядото подаде последния куфар и я целуна по челото.. Той знаеше, че няма да я види никога повече, но как да й каже това? Нима някой е способен да каже това на внучката си? Трябваше да я излъже.
Тогава тя се усмихна през сълзи, очите й се изпълниха с надежда.. наистина вярваше, че ще види дядо си отново. Нямаше как да знае, че ще се окаже толкова наивна.
Тя прегърна дядо си за последен път и седна на мястото си, точно до прозореца. Залепи две ръчички на него и заплака. Влакът потегли. Дядото помаха на момичето, за последен път я виждаше. Махаха си, докато влакът не изчезна от хоризонта. Дори след това.. Дядото беше останал там, вцепенен, с вдигната ръка и не помръдваше. Втренчен в хоризонта, той не допускаше да изгуби влака от поглед, защото знаеше, че с него губи и внучето си. Сълзите се стичаха по бузите му, те бяха единственото живо нещо в него в този момент..
А момиченцето ли? Тя продължила да маха на дядо си през целият път, въпреки че не го виждала. Наивността на малките деца я е спасила тогава. Сега, когато тя беше вече голяма, не можеше да понася сбогуванията. Колкото и да я убеждаваха, че ще се върнат, тя знаеше, че не е така. При всяко сбогуване тя се връщаше години назад, в момента когато се сбогува с дядо си и я болеше. Болеше я всеки път, при всяко сбогуване..
p.s. People always leave. :|

big question

I don't know how he makes it, but there are always a lot of questions
and there
aren't
any
answers.
There are moments,
in which I am the happiest person in the world
actually
there were.
and i was.
But there are such a moments,
in which I sorry about the moment I met him.

"It can't rain every day". 

It can't be WOAAH every day, I know this to perfection. 

I don't even expect something like this. 

It's not even close to this anymore. I had forgotten what it feels like.

Now I don't see him, I don't talk to him, I don't write to him 

and that's why I am forced to write here, obviously to myself.

after all these mistakes, after all, i was ready to open my eyes and to forgive,
but only in case he realizes all these mistakes and don't repeat them.
but no, he didn't grab the chance and give up, without just trying.
Of all my heart I'm sorry, I'm sorry for him.
I'm going to be okay in a few days, weeks, months,
but you..
you just lost me forever.