Не е ли твърде наивнo
да вярваме в нещо, което е отдавна умряло?
Да се опитваме да го съживим, макар че то отдавна не съществува?
Да го храним и храним
и в един момент да осъзнаем, че единственото, което храним са надеждите ни?
Въобразяваме си, че всичко е наред,
опитваме се да залепим последните частици с последните си надеждички.
Поради неспособността ни да се разделим с някого или нещо,
поради факта, че не искаме да го правим.
Опитваме се да го поддържаме живо,
но добре знаем, че то е или отдавна обречено, или вече е мъртво.
