Двама?

И като да ми писна
едни и същи празни хора
да идват, да тръгват,
да имат, да искат,
да опитват
да са там, без да забелязвам даже.
И толкова вече ми писна
една и съща книга
в ръцете си да виждам,
която уж изгарям всеки път до края
и тлее, а после пак в ръцете ми догаря.
И толкова сякаш ми писна
да виждам край
още преди да е дошло началото
и да съм вече там
където не би ми даже стъпило тялото.
И сам се събуждаш, а всъщност -
сте двама
и се чувстваш предаден, излъган,
ставаш жертва
на поредната себе-измама.
~ 
Eдин ден е някак различно.
сред празните хора не се чувстваш празен,
не се чувстваш предаден,
нито излъган,
без да си краден.
Събуждаш се с някого,
и вече сте двама,
за да има смисъл, и да има промяна,
но не както някога -
да е там, а го няма,
а някак си пълен - и сте пълнени двама,
и пак там, все същата книга държите
но пък сте този път двама,
по различен начин четете.
Била друга драма -
не празни са били хората,
а празни са били очите,
а когато знаят накъде да гледат -
те пълнят се даже за двама.

Вяра

       Нека тръгнем от усмивката с посрещането на първите лъчи сутрин и стигнем до люлеещия се стол на верандата в една първомайска вечер, където удобно сме поседнали, докато плетем делничното си кълбо от надежди. Ще минем през скитника на улицата, останал без семейство и дом, бленуващ за нечия топла ръка. Да помахаме и на жената, която изпълнява вечерната си молитва преди да си легне и целува болния си мъж по челото, с надеждата на другата сутрин всичко да бъде различно. Моля да не подминаваме и детето в инвалидната количка, стиснало здраво юмруци и вперило влажен поглед във футболното игрище. Да обърнем внимание и на майката, изпращаща рожбата си до летището, знаейки, че скоро няма да я види отново. Нека се запознаем и със самотната баба в съседната къща, чиято старост минава неусетно докато чака поредното гостуване на близките си. Важно е да не пропускаме и момичето с фалшивата усмивка, сдържащо сълзите си на път за вкъщи, извръщайки поглед назад с надеждата някой да го настигне. Ще се срещнем и с изпитателно гледащия към пощальона ученик, очакващ пристигането на писмо от университета, за който жадува от малък. Нека не забравяме и прегърналите се двама на гарата, с разбити сърца и насълзени очи, вкопчили се здраво един в друг, отказвайки да пуснат ръцете си. Ако се загледаме в очите на тези хора, ще видим едно и също нещо. Нещото, което им помага да оцелеят. Да се изправят на крака и да продължат напред и да продължат да се борят, да не губят надежда. Същото, което всъщност им дава сили. И ги мотивира, побутва. И може би единственото им останало. 
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.
     
 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

  
 Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

 ще бъда аз нищо.

Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Ще ви кажат да взимате, всичко друго да взимате.
Вземете им къщата, вземете им даже хляба. Те пак ще оцелеят.
Вземете им парите или пък колата. И без тях ще живеят.
Без вода ги оставете, без покрив над главата. Ще се справят, могат.
Дипломата им вземете, работата, топлината. Ще продължават напред, без да трепнат даже.
Грабете, взимайте всичко. Дрехите, правата. Очи да нямат, без крака ги оставете. Крадете спокойно, ръцете им отрежете. Аз казвам, ще оцелеят.
В кафез ги затворете. Голи и боси ги оставете, нека бъдат сами в тъмнината. Аз знам, обаче, ще светят, в очите им все още ще блести искрата.
Грабете спокойно, всичко вземете. Но ви моля само, вярата им оставете.
Не опетнявайте и не я чернете. Най-ценното го оставете.
Защото без всичко може човек да живее,
защото все ще се справи,
все някак ще оцелее,
но без вяра -
сигурна съм, не се живее.
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.

На баща ми.

Това е като утрото в спокойната неделя
и като огъня, разнасящ кротко нотки топлина.
Като слънцето е!
Само дето никога от теб не се отделя,
и те събира, като си развалина.
Ах, то не се описва!
В шепата не можеш да го събереш.
Той ти дава сила
дава и криле,
да се учиш да летиш,
и оплита в тях надеждите си
в някоя неделна сутрин
пак обратно да се приземиш.
Ти не можеш да го уловиш!
Промъква се на пръсти като спиш,
и те целува по челото,
и дарявайки спокойствие
те оставя
да благодариш.
Събужда те с дъха си на канела,
навяващ мирис на домашния уют,
подава ти ръка във тъмнината
и ти вдъхва сили
смело да вървиш.
И колкото и да си рошава в косата,
пак поглежда с поглед мил,
усмихва се широко
и те кара силно да блестиш.
Той винаги е там!
И дори в най-лошият ти ден
пак същата целувка те приветства всяка вечер,
шепнейки без думи в тишината с глас ехиден,
че ще бъде там, прилично винаги,
да дарява с смисъл всеки ден.

Честит рожден ден!

Континуум

Хубаво ли е да си различен?

            От малки ни учат, че трябва да бягаме от различното. Че то е нещо чудато, далечно. Че е НЕнормално. Учат ни да вървим по линията и да не излизаме от очертанията. Набиват ни в главите, че трябва да следваме общоприетото. Учат ни да оцветяваме само в червено. И да се строяваме в редица. Насаждат ни стереотипи и ги овкусяват с огромна доза предразсъдъци. Карат ни да мислим по модел, зададен от тях. Казват ни да не прекрачваме границите. И да спазваме всички правила. Да живеем праволинейно и да залагаме на сигурността. Да не рискуваме и да не правим експерименти. Бавно и постепенно ни затварят в кашон. И после ни учат да не го виждаме. Измислили са му дума, за да звучи по-приемливо - викат му дисциплина. Това поддържа хипнозата будна. Заблуждават ни, че имаме контрол и ни карат да си мислим, че сме независими. И после бутат кашона по течението. Задават му посока, завличайки го във водовъртежа от прави линии и ъгли. Превръщат ни в правилни многоъгълници. И ни оставят да чертаем сами формата, която всъщност е отдавна вече предначертана. Да повтаряме нечии следи и да следваме чужди амбиции, превръщайки ги в свои. Режат ни крилете, защото ги е страх, че ще полетим. Държат ни близо. Не дават да се отдалечаваме. Това наричат с друга дума - загриженост. И после чертаят ореол над главите си.           Ключова роля в обучението играе думата ТРЯБВА. На нея й придават особена важност. Описват я като престижна и лъскава. Татуират ни я на челото, за да не забравяме. Да я разпознаваме в образа си, да ни напомня. Да ни напомня, че ТРЯБВА да правим каквото трябва, а не каквото искаме. Да си вършим задълженията. Да не оспорваме, да не се съмняваме в тях. Това наричат те със симпатичната на пръв поглед думичка - правилно.
Повтарят ни да не се набиваме на очи, да не изпъкваме. Да ни е страх. Да вървим по течението, да вървим със стадото. Да живеем рационално. Да се сливаме с тълпата. Да пестим. Да не питаме. Да не гледаме нагоре. Учат ни, че е лошо да протестираме, да викаме, да противоречим. Да отговаряме, да ходим с гордо вдигната глава.
        Всеки, разбил оковите и пробил дупки в кашона, те наричат различен. Превръщат го в особняк, заклеймяват го. Кръщават го Фабрична Грешка. Тъпчат го. Хвърлят камъни по него и го унижават публично. Пъхат прежда в пробитите дупки и го изолират. Смазват му ъглите и го тъпчат в нов кашон, затварят го. И го консервират по техен вкус. Или поне опитват.
       Не говорим за това какви дрехи носиш или какъв е цветът на очите ти. Няма значение дали носиш различни чорапи или прическата ти е жълта на цвят. Както и няма значение дали караш най-новия модел ферари, изработен по поръчка специално за теб. Все едно е, дали имаш частен самолет или дали носиш панталоните си наобратно. Без значение е и дори неоновия лак на ръцете ти, крещящ за внимание. Не опира и до имението, в което живееш, или кашона на улицата, наречен твой дом. Няма значение какво имаш и как изглеждаш. Различието се простира далеч под повърхността на нещата. В днешно време на полупълна псевдо-анархия са ни дали свобода да изглеждаме както си поискаме. Да си носим кашона по свой си собствен начин, да си го обличаме в каквото пожелаем, да го оцветяваме както пожелаем. Това са ни втълпили, че е така търсената ни и ценена свобода. Така ни заблуждават, че сме различни, независими, свободни. Че сме индивидуални. Живеем с мисълта, че сме уникални.
И всеки се стреми да направи това, което другите не правят, да бъде това, което другите не са. Да бъде различен.
Аз казвам, че сте ми еднакви.
     Еднакви в различието си, в глупавата представа, че ако носиш червената блуза с розов панталон си различен, уникален, единствен по рода си. Бунтар, революционер, новатор.
За мен различен е всеки, оцветяващ в различен от червения цвят. Не отвън, а отвътре. Всеки, осмелил се да излезе от линиите. Всеки, дръзнал да се обърне срещу течението. Не за да бъде различен, а за да бъде себе си. Всеки, успял да хване кашона в собствените си ръце. И сам да му дава наклона. Всеки, следващ собствените си убеждения. Всеки, който има смелостта да застане зад думите си. Всеки, който не се страхува да покаже истинската си същност. Който не жадува за одобрението от обществото, а за своето собствено. Всеки, разчупващ гореописания модел. Всяка фабрична грешка. Всеки, чиито граници се простират извън кашона. Такива хора се разпознават отдалече. Не защото имат розов пънкарски гребен на главата или защото носят лилава вратовръзка. На челото им пише out of the box.
   Ако досега не сте разбрали отговора ми на въпроса по темата, ще го обобщя с едно изречение:
Да си добре приспособен към болно общество не е признак за добро здраве. 

послепис:

"Сверете си часовника, 

бъдете в крак със времето, 

но, моля ви, в процеса 

не губете същността си."

още малко.

Ще ме закачиш ли на стената
и в сърцето си ще ме заключиш ли?
ще отделиш ли малко място
и с мен ще поседиш ли, още малко,
просто,
за да бъдем тишината.

Ще рисуваш ли красиви спомени
и ще ги претворяваш ли с надежда
пак да ги чертаеш някога
и да ме усещаш.

Ще ме правиш ли щастлива,
без да можеш да ме виждаш
и без дори да ме докосваш даже.
ще се сещаш ли, с усмивка закачлива,
че има още кой какво да каже?

Ще бъдеш ли с мен ти, за да сме двама,
без да мога аз да бъда твоя,
и с мен ще поседиш ли, още малко,
просто,
за да бъдеш моята измама.

Ще видиш ли образите в тъмнината
които ти описвам, за да не забравяш?
Ще ме събираш ли в шепа
от студа да ме опазиш,

и с мен ще поседиш ли, още малко,

просто,
за да усетя топлината.

Ще ми бъдеш ли кафето сутрин
и моята усмивка в самотата?
ще ме намериш ли, когато трябва
или ще останеш само спомен на стената?
ще ми топлиш ли ръцете
и ще държиш ли ти запалена искрата,
и с мен ще повървиш ли, още малко,
просто,
за да не усещам празнината.