Вяра

       Нека тръгнем от усмивката с посрещането на първите лъчи сутрин и стигнем до люлеещия се стол на верандата в една първомайска вечер, където удобно сме поседнали, докато плетем делничното си кълбо от надежди. Ще минем през скитника на улицата, останал без семейство и дом, бленуващ за нечия топла ръка. Да помахаме и на жената, която изпълнява вечерната си молитва преди да си легне и целува болния си мъж по челото, с надеждата на другата сутрин всичко да бъде различно. Моля да не подминаваме и детето в инвалидната количка, стиснало здраво юмруци и вперило влажен поглед във футболното игрище. Да обърнем внимание и на майката, изпращаща рожбата си до летището, знаейки, че скоро няма да я види отново. Нека се запознаем и със самотната баба в съседната къща, чиято старост минава неусетно докато чака поредното гостуване на близките си. Важно е да не пропускаме и момичето с фалшивата усмивка, сдържащо сълзите си на път за вкъщи, извръщайки поглед назад с надеждата някой да го настигне. Ще се срещнем и с изпитателно гледащия към пощальона ученик, очакващ пристигането на писмо от университета, за който жадува от малък. Нека не забравяме и прегърналите се двама на гарата, с разбити сърца и насълзени очи, вкопчили се здраво един в друг, отказвайки да пуснат ръцете си. Ако се загледаме в очите на тези хора, ще видим едно и също нещо. Нещото, което им помага да оцелеят. Да се изправят на крака и да продължат напред и да продължат да се борят, да не губят надежда. Същото, което всъщност им дава сили. И ги мотивира, побутва. И може би единственото им останало. 
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.
     
 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

  
 Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

 ще бъда аз нищо.

Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Ще ви кажат да взимате, всичко друго да взимате.
Вземете им къщата, вземете им даже хляба. Те пак ще оцелеят.
Вземете им парите или пък колата. И без тях ще живеят.
Без вода ги оставете, без покрив над главата. Ще се справят, могат.
Дипломата им вземете, работата, топлината. Ще продължават напред, без да трепнат даже.
Грабете, взимайте всичко. Дрехите, правата. Очи да нямат, без крака ги оставете. Крадете спокойно, ръцете им отрежете. Аз казвам, ще оцелеят.
В кафез ги затворете. Голи и боси ги оставете, нека бъдат сами в тъмнината. Аз знам, обаче, ще светят, в очите им все още ще блести искрата.
Грабете спокойно, всичко вземете. Но ви моля само, вярата им оставете.
Не опетнявайте и не я чернете. Най-ценното го оставете.
Защото без всичко може човек да живее,
защото все ще се справи,
все някак ще оцелее,
но без вяра -
сигурна съм, не се живее.
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.

На баща ми.

Това е като утрото в спокойната неделя
и като огъня, разнасящ кротко нотки топлина.
Като слънцето е!
Само дето никога от теб не се отделя,
и те събира, като си развалина.
Ах, то не се описва!
В шепата не можеш да го събереш.
Той ти дава сила
дава и криле,
да се учиш да летиш,
и оплита в тях надеждите си
в някоя неделна сутрин
пак обратно да се приземиш.
Ти не можеш да го уловиш!
Промъква се на пръсти като спиш,
и те целува по челото,
и дарявайки спокойствие
те оставя
да благодариш.
Събужда те с дъха си на канела,
навяващ мирис на домашния уют,
подава ти ръка във тъмнината
и ти вдъхва сили
смело да вървиш.
И колкото и да си рошава в косата,
пак поглежда с поглед мил,
усмихва се широко
и те кара силно да блестиш.
Той винаги е там!
И дори в най-лошият ти ден
пак същата целувка те приветства всяка вечер,
шепнейки без думи в тишината с глас ехиден,
че ще бъде там, прилично винаги,
да дарява с смисъл всеки ден.

Честит рожден ден!