cuz i'd rather feel pain than nothing at all.

Исках да задуха силно. Исках да задуха толкова силно, че да отвее мислите ми надалеч и да не им позволява да се връщат. Исках да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да прикрие сълзите ми и да удави спомените ми. Исках да падат дървета, така както падах аз духом всеки път, когато те виждах. Исках да гърми толкова силно, да трещи толкова внушително, че да не мога да чувам гласа ти. Исках да се появят толкова ослепителни светкавици, че да не виждам навсякъде образа ти, и да цари такъв хаос, че никой наоколо да не вижда празнотата в очите ми. Исках да настане виелица, да откъсне и изкорени всичко твое от мен и да го държи надалеч. Исках да се късат клони, така както се разкъсваше всичко в мен при липсата ти. Исках да настане такъв мрак, какъвто беше и в душата ми. Исках да има буря, такава, каквато бе в сърцето ми.

few months later.
Сега ли?
Сега искам буря, такава, същата, а всъщност съвсем различна. Искам буря, толкова силна, че да има силата да ме оставя безпомощна. Искам да задуха толкова силно, че да изкорени сивотата от ежедневието ми и апатията от вените ми. Искам да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да ме накара да чувствам всяка капка и всеки допир по кожата ми. Искам да падат дървета, понасяйки със себе си цялото ми безразличие. Искам да гърми толкова силно, че да разтърси света ми и да святка толкова толкова силно, че да заслепява и замъглява погледа ми. Искам да цари такъв хаос, че да настъпи промяна в живота ми. Искам да настане виелица, искам да откъсне всичките корени, които съм пуснала в тази гнила почва. Искам да стане такъв мрак, че да се грейне пак пламъкът в очите ми. Искам да има буря, такава, каквато липсва в сърцето ми.

you crave what you do not have.

gratitude express, doors closed.

.... Нека те попитам за последната раздяла? Как я преживя? Или за човека, когото наскоро изгуби? Може би няма да ти попречи да те питам как върви с нея? Ами с него? Виждаш ли го още? Когато затвориш очи преди да заспиш, виждаш ли лицето му? А нейното? Боли ли? Когато пътуваш във влака и на плеъра ти се пусне вашата песен, чувстваш ли? Връщаш ли се назад, спомняш ли си всичко? Нека те питам пак сега, боли ли? Или да продължа? Когато стоиш до късно през нощта, липсва ли ти? Когато погледнеш през прозореца, виждаш ли я? Когато излезеш навън, търсиш ли я с поглед? Ами него? Когато се прибираш късно вечерта и всичко е тихо и спокойно, усещаш ли? Празнината в теб, напомня ли ти? А какво когато си навън и се забавляваш с приятели? Липсва ли ти? Когато четеш това, чувстваш ли?

 
      Внушавах си, всеки ден. Повтарях си, всяка нощ. И затварях врати, една след една. Безпощадно и хладнокръвно. Влизах пак, оглеждах се и си казвах, че тази стая не ми е необходима вече, че не ми трябва да се връщам там отново. Че ме чака нещо по-добро, че някоя шарена и уютна стаичка ме чака някъде там долу по коридора и аз трябва да продължа напред. Сама не вярвах на себе си. Въпеки това го правих няколко пъти, не беше лесно. Влизах, излизах, пак влизах. После започнах да стоя отпред, сещайки се за съдържанието на стаята, но ясно осъзнавайки, че не трябва да влизам там. Много пъти исках да влезна, или поне да погледна през ключалката, няколко пъти дори го направих, но това само направи нещата още по-трудни, затова спрях. Притъпявах желанията си да се върна там отново. И ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз затварях врати. И с течение на времето, аз се отдалечавах все повече и повече. Стаите вече бяха надалече, в дъното на коридора. Бяха толкова малки, че само спомените ми помагаха да чертая образите им в тъмното. Бях стигнала до момента, в който не те ми липсваха, а спомените в тях. Начините, по които се чувствах, когато влезна в тях, топлината, която ме обгръщаше с всяка крачка. Но това бяха емоции, които нямах и намерение да затривам в бездната. Затова просто си ги държах там, достатъчно далече, че да не ме боли, но и достатъчно близо, че да не ги забравям и да се сещам за тях с усмивка.

doors closed.

:#

Понякога не знам какво е.

"
Понякога е самота. 
И свикване със тишината.
Отвикване от пролетта.
Не търся нищо. Не очаквам.

Понякога е просто дъжд. 
Вали, вали, вали. Не спира.
И все е нощ. И все е нощ.
И все е край, а не умирам.

Понякога е празнота. 
Мълчание неизвървяно.
Измерване на любовта.
Със единица мярка - рани.

Понякога е само страх, 
че утре може да се влюбя
във някой друг. Във непознат.
И че ще спра да те сънувам.

Понякога е просто път. 
Вървя, а никъде не стигам.
И няма бряг. И няма брод.
А как ми липсва да е синьо...

Понякога е просто страх,
че утре няма да те помня.
Понякога е слепота.
Понякога не знам какво е. 
"