И като да ми писна
едни и същи празни хора
да идват, да тръгват,
да имат, да искат,
да опитват
да са там, без да забелязвам даже.
И толкова вече ми писна
една и съща книга
в ръцете си да виждам,
която уж изгарям всеки път до края
и тлее, а после пак в ръцете ми догаря.
И толкова сякаш ми писна
да виждам край
още преди да е дошло началото
и да съм вече там
където не би ми даже стъпило тялото.
И сам се събуждаш, а всъщност -
сте двама
и се чувстваш предаден, излъган,
ставаш жертва
на поредната себе-измама.
~
Eдин ден е някак различно.
сред празните хора не се чувстваш празен,
не се чувстваш предаден,
нито излъган,
без да си краден.
Събуждаш се с някого,
и вече сте двама,
за да има смисъл, и да има промяна,
но не както някога -
да е там, а го няма,
а някак си пълен - и сте пълнени двама,
и пак там, все същата книга държите
но пък сте този път двама,
по различен начин четете.
Била друга драма -
не празни са били хората,
а празни са били очите,
а когато знаят накъде да гледат -
те пълнят се даже за двама.
