her name was apathy.

'

Боли ме от човеците, които

си правят дом в сърцето ми.

И си отиват.

След тях е до полуда тихо.

Раздиращо.

Разкъсващо.

Горчиво.

След тях се уча как да не обичам.

Как да не вярвам в думи.

Нито в хора.

Как да съм друга -

лоша и цинична

към всички подозрителни любови.

След тях се мразя.

Толкова се мразя,

че пулсът ми съвсем неволно спира.

Ако не са сълзите, ще съм празна.

И толкова готова за умиране…

Не се завръщайте…

Домът ви в мен го няма.

Продадох го за шепа безразличие.

Запазила съм думите ви само.

Да ми напомнят как не се обича.

'

си-ла

Когато е любов, 
тя едновременно
е одухотворена и разблудна
и ако не прилича на вселена,
прилича на обикновено чудо.
Не мога да отнема и добавя
към нея нито косъм,
нито слънце:
където всички хълмове са славни,
там може да е най-високо дъното.
Не е въпрос дори на разстояние -
на мене всичко ми е близко вече.
И затова не искам
да те хвана,
ако не си достатъчно далече.
След всяко преоткриване разбирам:
нещата са били така навити,
че да започват вечно, без да спират,
и да не свършат,
като ги изпитаме.
Намерих думи за това признание,
но най-добре е да не казвам нищо.
Където има равен сбор от двама,
дори човечеството е излишно.

Славимир Генчев