.... Нека те попитам за последната раздяла? Как я преживя? Или за човека, когото наскоро изгуби? Може би няма да ти попречи да те питам как върви с нея? Ами с него? Виждаш ли го още? Когато затвориш очи преди да заспиш, виждаш ли лицето му? А нейното? Боли ли? Когато пътуваш във влака и на плеъра ти се пусне вашата песен, чувстваш ли? Връщаш ли се назад, спомняш ли си всичко? Нека те питам пак сега, боли ли? Или да продължа? Когато стоиш до късно през нощта, липсва ли ти? Когато погледнеш през прозореца, виждаш ли я? Когато излезеш навън, търсиш ли я с поглед? Ами него? Когато се прибираш късно вечерта и всичко е тихо и спокойно, усещаш ли? Празнината в теб, напомня ли ти? А какво когато си навън и се забавляваш с приятели? Липсва ли ти? Когато четеш това, чувстваш ли?
Внушавах си, всеки ден. Повтарях си, всяка нощ. И затварях врати, една след една. Безпощадно и хладнокръвно. Влизах пак, оглеждах се и си казвах, че тази стая не ми е необходима вече, че не ми трябва да се връщам там отново. Че ме чака нещо по-добро, че някоя шарена и уютна стаичка ме чака някъде там долу по коридора и аз трябва да продължа напред. Сама не вярвах на себе си. Въпеки това го правих няколко пъти, не беше лесно. Влизах, излизах, пак влизах. После започнах да стоя отпред, сещайки се за съдържанието на стаята, но ясно осъзнавайки, че не трябва да влизам там. Много пъти исках да влезна, или поне да погледна през ключалката, няколко пъти дори го направих, но това само направи нещата още по-трудни, затова спрях. Притъпявах желанията си да се върна там отново. И ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз затварях врати. И с течение на времето, аз се отдалечавах все повече и повече. Стаите вече бяха надалече, в дъното на коридора. Бяха толкова малки, че само спомените ми помагаха да чертая образите им в тъмното. Бях стигнала до момента, в който не те ми липсваха, а спомените в тях. Начините, по които се чувствах, когато влезна в тях, топлината, която ме обгръщаше с всяка крачка. Но това бяха емоции, които нямах и намерение да затривам в бездната. Затова просто си ги държах там, достатъчно далече, че да не ме боли, но и достатъчно близо, че да не ги забравям и да се сещам за тях с усмивка.
doors closed.
:#
Аз не съм се лъгал. Да лъжеш себе си е ужасно. Аз си знаех, че е така и дълго време живях с тази мисъл. След това, без конкретен момент, разбрах и усетих върху себе си най-клишираната фраза - "Времето лекува."
ОтговорИзтриване