Някъде между приказките на приятелите ти, тихата музика, която успяваш да доловиш от минаващата кола, и екващия в далечината смях, един въпрос успява да си проправи място в главата ти. Докато се усетиш, той е задълбал толкова навътре и е пуснал корени, толкова дълбоки, че единственото, което можеше да направиш е, да поемеш дъх и да се гмурнеш в него.
И тогава започваш да ходиш назад, без да гледаш. Връщаш се, без да искаш. И виждаш, и чуваш, и усещаш. Отдалечаваш се от всичко, сега си само ти. И си сама, и продължаваш да вървиш. Пари ти на краката. Толкова ти е познато.
Всичко беше забавено, приглушено, сякаш гледаше собствения си филм. На лента. Виждаше себе си, другите. Образите им се проектираха пред теб. Хванала се здраво за филмовата лента, тя те отведе до стая, пълна с хиляди такива. А ти само гледаше и я следваше глухо, не питаше и не се чудеше. Сякаш вече знаеше къде отиваш.
Хиляди ленти бяха пред очите ти, беше объркана. Какво правеше там, защо бе там?
Не спираше да вървиш и да разглеждаш. Виждаше хиляди рафтове с хиляди филмови ленти.
Стаята бе наистина огромна, а всичко бе толкова познато. От лентите изскачаха образи, моменти, случки. Всичките до една обаче - до болка познати. Безразлично и безпощадно устремила поглед напред, подминаваше всичко около себе си, без дори да се замисляш.
Защо продължаваше да вървиш тогава, къде отиваше?
Забърза крачка, сякаш някаква невидима сила те теглеше за ръцете и искаше да ти покаже нещо. Отпусна се и я остави да те води, безрезервно доверявайки й се. И ето, че стигна до някакъв въжен мост, скъсан по средата. Невъзможно бе да се премине. Погледна в далечината и за миг се вледени. Замръзнала на място, отказваше да се довериш на собствените си усещания и извръщаше плахо очите си назад. Усещаше какво се крие там, но не искаше да го приемеш. Затвори очи и остави въображението да си играе с мозъка ти. Там бе всичко!
Всичко, което търсеше, към което от самото начало така сигурно вървеше. На входът там ти длъжна беше - да сваляш дрехите на безразличието. Апатията в шкафчето си да заключиш. Егото си да потъпчеш и от гордостта да се отърсиш. Да влезеш само по душа.
Любопитството те изгаряше, а реалността пареше по раните ти. Започна да превърташ всички възможни сценарии. Всеки един от тях - болезнено прекрасен. Но и мигновен. Изгледаше ли го, не го виждаше никога повече. И тъкмо когато нещо успяваше да те докосне, се изплъзваше се между пръстите ти секунди по-късно. Усещаше пронизваща болка в края на всяка една сцена, но не можеше да спреш да гледаш. Това бе едновременно твоята най-сладка награда и твоето наказание.
you're my favourite 'what if'.
Няма коментари:
Публикуване на коментар