.. и кой каза, че десертът се яде последен?

Чашата с кафе е пълна, а в стаята се носи миризма на портокали. Отдавна трябваше да съм станала и да правя съвсем друго нещо, но ето ме - продължавам да отпивам глътки от кафето си с пълното съзнание, че няма да ми стигне времето ако остана още малко.

Бавно и постепенно започвам да изключвам по една задачка, която трябва да свърша в следващия един час и да умаловажавам значението й, за да се самооправдая. Замисляйки се над всичко това, решавам да излезна от битовизма и да генерализирам мислите си, разпръсквайки от птичи поглед същите съждения върху произволни аспекти от живота ми:

Искам ли го наистина? И ако го исках, щеше ли да попадне в графата 'може би малко по-късно'? Щях ли да го отлагам, да предпочитам нещо друго пред него? Щях ли да си мисля оправдания и щях ли да го зачерквам от списъка, ако беше най-отгоре? 

Малко възможно.

Винаги съм си вярвала, че когато човек наистина иска нещо - или ще го направи, или ще направи всичко възможно да го постигне.

Повтаряме си колко искаме да обиколим света или да се научим да свирим китара, 

но искаме ли го наистина?
A.k.a искаме ли го достатъчно, за да жертваме част от времето и ресурсите си за него?
 А.k.a 2 Целта оправдава ли средствата?

Тогава разбрах, че има разлика между това да искаш.. и да искаш да искаш. Искаме ли наистина да направим всичко това, или е просто една прекрасна перспектива, която искаме да пожелаем и изживеем, защото ни изглежда добре на големия екран? Когато си страничния наблюдател с пуканки в ръка призмата се пречупва по лицеприятен начин. Заставайки под правилния ъгъл и виждайки всички страни на призмата, нещата се променят. Белият цвят се разгръща във всевъзможни нюанси на дъгата, безпощадно запознавайки те в детайл с всеки един от тях.

Но как да различим истинските желания от престорените, 

когато границата е толкова тънка?

И какво, ако идва само замалко? Ако го искаш сега, а после отмине?

Тук идва и следващият проблем - моментните и 'константните' желания. Често се случва те да си противоречат, напълно и безпощадно, без дори една застъпна точка. Живеем ли за мига или гледаме да си направим следващия миг по-добър? И кое е по-доброто решение? Егоистично и противоестествено ли ще е да изядеш десерта още преди основното? И безотговорно ли е? Къде остават последствията, а къде съвестта?

И защо се чувствам като кукла на конци, вечно определяна от очертания, граници, от скрупули и фалшив морал, поставени от самата МЕН, като една съставна част от псевдо-обществото, в което живеем? И по-същественият въпрос.. защо, по дяволите, ми пука? 

Размита е границата между искам, трябва и имам нужда... и се прелива като палитрата от цветове в ръцете на художник, разпръскващ нежни нишки по платното пред него. А цветовете са толкова различни и контрастни и въпреки това съжителстват по толкова красив и спокоен начин. 

Може би това е тайната? 

И отговорът на въпросите, които си задавам.