her name was apathy.

'

Боли ме от човеците, които

си правят дом в сърцето ми.

И си отиват.

След тях е до полуда тихо.

Раздиращо.

Разкъсващо.

Горчиво.

След тях се уча как да не обичам.

Как да не вярвам в думи.

Нито в хора.

Как да съм друга -

лоша и цинична

към всички подозрителни любови.

След тях се мразя.

Толкова се мразя,

че пулсът ми съвсем неволно спира.

Ако не са сълзите, ще съм празна.

И толкова готова за умиране…

Не се завръщайте…

Домът ви в мен го няма.

Продадох го за шепа безразличие.

Запазила съм думите ви само.

Да ми напомнят как не се обича.

'

си-ла

Когато е любов, 
тя едновременно
е одухотворена и разблудна
и ако не прилича на вселена,
прилича на обикновено чудо.
Не мога да отнема и добавя
към нея нито косъм,
нито слънце:
където всички хълмове са славни,
там може да е най-високо дъното.
Не е въпрос дори на разстояние -
на мене всичко ми е близко вече.
И затова не искам
да те хвана,
ако не си достатъчно далече.
След всяко преоткриване разбирам:
нещата са били така навити,
че да започват вечно, без да спират,
и да не свършат,
като ги изпитаме.
Намерих думи за това признание,
но най-добре е да не казвам нищо.
Където има равен сбор от двама,
дори човечеството е излишно.

Славимир Генчев

what if today was your last day?

Лети
и
не
му
мисли : ))

Добре съм. Всичко ще бъде наред.
Обичам. Теб! Ти, който четеш това.
Всички вас. До вас съм, тук съм. Дори да не съм.
Усещаш ли ме?
Аз съм точно тук, до теб. В теб.
Там ще се скрия. Вратата не залоствай.
Ще идвам от време на време.
Вече ми липсвате.
Живее ми се.
Оценявайте.
Дишай.
Не, не така..
ДИШАЙ, с душата дишай.
Привилегия, принадлежаща не на всеки.
Моля те, оцени го. Докато го имаш.
Животът не е спринт, да знаеш.
Но не е и седянка. Нямаш толкова много време.
Мислиш, че ще имаш и утре.
Не всичко ще е такова, каквото ти си мислиш.
Жалко е. Тъжно ми е. Не плачи, усмихни се!
Всичко ще бъде наред.
What are you gonna do today, if you know there's no tomorrow?
.
do it.
докато можеш.

купесто лилаво.

"С два въпроса го помня. Питаше винаги какво е времето вътре в мен и какво не ми стига за пълно щастие. Днес е купесто лилаво. За пълно щастие липсват двата му въпроса."

quiz

I wonder
whose arms would I run and fall into
if I were drunk
in a room with everyone
I have ever loved.

story of my life.

"

Ако не можеш да обикнеш студа

не си пожелавай мен.

Защото няма да бъде по-топло

или по-различно от това,

да вдишваш снежинки.

Дъхът ти ще спира

и целият ще трепериш.

Ще има снежни и дъждовни дни,

и ако си свикнал със слънцето,

ще се изплашиш, когато видиш буря.

А понякога, гръмотевици ще излизат от устните ми.

Ако не можеш да обикнеш 

студа, 

скрий се от мен.

Бягай.

Тук не е топло, 

а аз не съм място за страхливци. 

"

: ))

...
Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не)разстояния.
По (не)вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.

Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.

Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.

Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.

Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?

Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не-него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много….половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.

Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.

Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал...

Надежда Бенинска

i tasted you.

"I tasted you
during the bitter sips
of break up alcohol
or the complimentary dining
of high end business parties
I tasted you
in someone else’s kisses
and in between awkward
conversations
I tasted you when my tears
trickle down to my mouth
and I tasted you when I no
longer had the will to eat

I tasted you whenever I tried
to move on
or when I’m alone in my room
trying to keep certain things
off my mind
I tasted you at 9am and 5pm and 1am the
next day
or when I bite my lips when making
a life decision

It just so happens
that everything I do
I find you there too
Whether sweet or bitter
I miss the taste of you”

do i wanna know?

"Мъжът, когото целувам,
е с парфюм като твоя.
Затварям очи...
И вече тебе целувам!
А сърцето, наивникът стар,
заеква от радост:
той се з-завърна,
той се завърна...

Господи, дали да отворя очи
или завинаги сляп да остана... "

what if ?

    Някъде между приказките на приятелите ти, тихата музика, която успяваш да доловиш от минаващата кола, и екващия в далечината смях, един въпрос успява да си проправи място в главата ти. Докато се усетиш, той е задълбал толкова навътре и е пуснал корени, толкова дълбоки, че единственото, което можеше да направиш е, да поемеш дъх и да се гмурнеш в него.
     И тогава започваш да ходиш назад, без да гледаш. Връщаш се, без да искаш. И виждаш, и чуваш, и усещаш. Отдалечаваш се от всичко, сега си само ти. И си сама, и продължаваш да вървиш. Пари ти на краката. Толкова ти е познато.
    Всичко беше забавено, приглушено, сякаш гледаше собствения си филм. На лента. Виждаше себе си, другите. Образите им се проектираха пред теб. Хванала се здраво за филмовата лента, тя те отведе до стая, пълна с хиляди такива. А ти само гледаше и я следваше глухо, не питаше и не се чудеше. Сякаш вече знаеше къде отиваш.
Хиляди ленти бяха пред очите ти, беше объркана. Какво правеше там, защо бе там?
Не спираше да вървиш и да разглеждаш. Виждаше хиляди рафтове с хиляди филмови ленти.    
    Стаята бе наистина огромна, а всичко бе толкова познато. От лентите изскачаха образи, моменти, случки. Всичките до една обаче - до болка познати. Безразлично и безпощадно устремила поглед напред, подминаваше всичко около себе си, без дори да се замисляш.
Защо продължаваше да вървиш тогава, къде отиваше?
Забърза крачка, сякаш някаква невидима сила те теглеше за ръцете и искаше да ти покаже нещо.     Отпусна се и я остави да те води, безрезервно доверявайки й се. И ето, че стигна до някакъв въжен мост, скъсан по средата. Невъзможно бе да се премине. Погледна в далечината и за миг се вледени. Замръзнала на място, отказваше да се довериш на собствените си усещания и извръщаше плахо очите си назад. Усещаше какво се крие там, но не искаше да го приемеш. Затвори очи и остави въображението да си играе с мозъка ти. Там бе всичко!
Всичко, което търсеше, към което от самото начало така сигурно вървеше. На входът там ти длъжна беше - да сваляш дрехите на безразличието. Апатията в шкафчето си да заключиш. Егото си да потъпчеш и от гордостта да се отърсиш. Да влезеш само по душа.
    Любопитството те изгаряше, а реалността пареше по раните ти. Започна да превърташ всички възможни сценарии. Всеки един от тях - болезнено прекрасен. Но и мигновен. Изгледаше ли го, не го виждаше никога повече. И тъкмо когато нещо успяваше да те докосне, се изплъзваше се между пръстите ти секунди по-късно. Усещаше пронизваща болка в края на всяка една сцена, но не можеше да спреш да гледаш. Това бе едновременно твоята най-сладка награда и твоето наказание.
you're my favourite 'what if'.

cuz i'd rather feel pain than nothing at all.

Исках да задуха силно. Исках да задуха толкова силно, че да отвее мислите ми надалеч и да не им позволява да се връщат. Исках да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да прикрие сълзите ми и да удави спомените ми. Исках да падат дървета, така както падах аз духом всеки път, когато те виждах. Исках да гърми толкова силно, да трещи толкова внушително, че да не мога да чувам гласа ти. Исках да се появят толкова ослепителни светкавици, че да не виждам навсякъде образа ти, и да цари такъв хаос, че никой наоколо да не вижда празнотата в очите ми. Исках да настане виелица, да откъсне и изкорени всичко твое от мен и да го държи надалеч. Исках да се късат клони, така както се разкъсваше всичко в мен при липсата ти. Исках да настане такъв мрак, какъвто беше и в душата ми. Исках да има буря, такава, каквато бе в сърцето ми.

few months later.
Сега ли?
Сега искам буря, такава, същата, а всъщност съвсем различна. Искам буря, толкова силна, че да има силата да ме оставя безпомощна. Искам да задуха толкова силно, че да изкорени сивотата от ежедневието ми и апатията от вените ми. Искам да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да ме накара да чувствам всяка капка и всеки допир по кожата ми. Искам да падат дървета, понасяйки със себе си цялото ми безразличие. Искам да гърми толкова силно, че да разтърси света ми и да святка толкова толкова силно, че да заслепява и замъглява погледа ми. Искам да цари такъв хаос, че да настъпи промяна в живота ми. Искам да настане виелица, искам да откъсне всичките корени, които съм пуснала в тази гнила почва. Искам да стане такъв мрак, че да се грейне пак пламъкът в очите ми. Искам да има буря, такава, каквато липсва в сърцето ми.

you crave what you do not have.

gratitude express, doors closed.

.... Нека те попитам за последната раздяла? Как я преживя? Или за човека, когото наскоро изгуби? Може би няма да ти попречи да те питам как върви с нея? Ами с него? Виждаш ли го още? Когато затвориш очи преди да заспиш, виждаш ли лицето му? А нейното? Боли ли? Когато пътуваш във влака и на плеъра ти се пусне вашата песен, чувстваш ли? Връщаш ли се назад, спомняш ли си всичко? Нека те питам пак сега, боли ли? Или да продължа? Когато стоиш до късно през нощта, липсва ли ти? Когато погледнеш през прозореца, виждаш ли я? Когато излезеш навън, търсиш ли я с поглед? Ами него? Когато се прибираш късно вечерта и всичко е тихо и спокойно, усещаш ли? Празнината в теб, напомня ли ти? А какво когато си навън и се забавляваш с приятели? Липсва ли ти? Когато четеш това, чувстваш ли?

 
      Внушавах си, всеки ден. Повтарях си, всяка нощ. И затварях врати, една след една. Безпощадно и хладнокръвно. Влизах пак, оглеждах се и си казвах, че тази стая не ми е необходима вече, че не ми трябва да се връщам там отново. Че ме чака нещо по-добро, че някоя шарена и уютна стаичка ме чака някъде там долу по коридора и аз трябва да продължа напред. Сама не вярвах на себе си. Въпеки това го правих няколко пъти, не беше лесно. Влизах, излизах, пак влизах. После започнах да стоя отпред, сещайки се за съдържанието на стаята, но ясно осъзнавайки, че не трябва да влизам там. Много пъти исках да влезна, или поне да погледна през ключалката, няколко пъти дори го направих, но това само направи нещата още по-трудни, затова спрях. Притъпявах желанията си да се върна там отново. И ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз затварях врати. И с течение на времето, аз се отдалечавах все повече и повече. Стаите вече бяха надалече, в дъното на коридора. Бяха толкова малки, че само спомените ми помагаха да чертая образите им в тъмното. Бях стигнала до момента, в който не те ми липсваха, а спомените в тях. Начините, по които се чувствах, когато влезна в тях, топлината, която ме обгръщаше с всяка крачка. Но това бяха емоции, които нямах и намерение да затривам в бездната. Затова просто си ги държах там, достатъчно далече, че да не ме боли, но и достатъчно близо, че да не ги забравям и да се сещам за тях с усмивка.

doors closed.

:#

Понякога не знам какво е.

"
Понякога е самота. 
И свикване със тишината.
Отвикване от пролетта.
Не търся нищо. Не очаквам.

Понякога е просто дъжд. 
Вали, вали, вали. Не спира.
И все е нощ. И все е нощ.
И все е край, а не умирам.

Понякога е празнота. 
Мълчание неизвървяно.
Измерване на любовта.
Със единица мярка - рани.

Понякога е само страх, 
че утре може да се влюбя
във някой друг. Във непознат.
И че ще спра да те сънувам.

Понякога е просто път. 
Вървя, а никъде не стигам.
И няма бряг. И няма брод.
А как ми липсва да е синьо...

Понякога е просто страх,
че утре няма да те помня.
Понякога е слепота.
Понякога не знам какво е. 
"

наивност по неволя.

 
     Ще избършеш сълзите си, ще си кажеш, че всичко е наред и ще се опиташ да повярваш на това. Но няма да е лесно. Ще остане студенината по бузите ти, която сълзите са оставили като следа. Ще остане чувството, което изпитваш при всяка мисъл, навяваща миризмата на спомените. Ще погледнеш през прозореца и ще видиш мястото, на което се разделяхте всяка вечер. Очите ти отново ще се изпълнят със сълзи, но този път ще е още по-трудно да ги спреш. Ще се сетиш за всички онези хубави моменти и ще лепнеш нелепа усмивка на лицето си, докато сълзите бавно и неосъзнато пробиват път надолу по него. Ще постоиш известно време там и ще съжаляваш за много неща, въпреки че ще знаеш колко неправилно и безсмислено е това. Ще искаш да върнеш времето назад и да ги избегнеш, но ще е твърде късно. Ще избършеш отново сълзите си и ще се усмихнеш, без значение колко изкуствена ще изглежда усмивката ти в този момент. Монотонно ще се понесеш към леглото си и ще се отпуснеш безтегловно на него. Ще се обърнеш към прозореца и ще погледаш навън, докато в главата ти се носят хиляди лирики от навяващи спомени песни. Мислите ще продължат да се блъскат в главата ти, което няма да ти позволи да заспиш скоро. Ще се въртиш и ще се връщаш назад, осъзнавайки грешките си. И там, някъде, между безнадеждните опити да прокараш позитивна светлинка в съзнанието си, и стремежът да спреш парещите по пресните ти рани спомени, неусетно ще заспиш, опитвайки се напред стремглаво да вървиш.

---

    След време ще намериш някого, но няма да е като него. Може би ще прилича на него, но никога няма да бъде. Може би ще има същите очи, но никога няма да те гледа по същия начин. Може дори да има същата усмивка, но никога няма да те кара да се усмихваш по същия начин. Може би на моменти ще се опитваш да излъжеш себе си и другите, че си щастлива, може би на моменти ще успееш, но вече не той ще е причината за това. Ще му купиш същия парфюм, същият този, който те влудяваше, ще му купиш същата риза, но той никога няма да изглежда по същия начин. Ще те докосва по същия начин, ще те целува както той те целуваше, но никога няма да успее да те накара да се почувстваш така, както той те караше да се чувстваш. Ще мине време. Някъде между приказките на приятелите ти и протягащата се към теб ръка, ще познаеш отражението си, но ще е в грешните очи. Тогава ще разбереш, че си се провалила. Провалила си се в опитите си излъжеш себе си и чувствата си. Провалила си се в опитите си да заличиш всички спомени. Провалила си се в опитите си да го намразиш, защото така би било най-лесно. Провалила си се в опитите си да върнеш нещата такива, каквито са били. Провалила си се дори в собственото си самозалъгване.
А знаеше, през цялото време. Знаеше го, знаеш го и сега. Ти си същата малка наивница, която се взираше в небето всяка вечер и се надяваше всичко да се промени.. и плетеше кълбото си от лъжи, а после внимателно поставяше под възглавницата си.. и хващаше здраво всяка малка искрица надежда, която можеше да улови, и не я пускаше, убивайки шанса и за секунда тя да се изплъзне между пръстите й.
а явно,
че един миг
достатъчен бил е.

all i needed was a call

D
six ten twelf

thinkin, drinkin.
disappear.

where did you go?

remember?

---

                             'cause trying not to love you, only goes so far

                             and trying not to need you, is tearing me apart

                         can't see the silver lining, from down here on the floor

                           and I just keep on trying, but I don't know what for

                                      'cause trying not to love you...

                                             only makes me love you more..

.. I'm scared the time is running out

and I see u walk away..