gratitude express, doors closed.

.... Нека те попитам за последната раздяла? Как я преживя? Или за човека, когото наскоро изгуби? Може би няма да ти попречи да те питам как върви с нея? Ами с него? Виждаш ли го още? Когато затвориш очи преди да заспиш, виждаш ли лицето му? А нейното? Боли ли? Когато пътуваш във влака и на плеъра ти се пусне вашата песен, чувстваш ли? Връщаш ли се назад, спомняш ли си всичко? Нека те питам пак сега, боли ли? Или да продължа? Когато стоиш до късно през нощта, липсва ли ти? Когато погледнеш през прозореца, виждаш ли я? Когато излезеш навън, търсиш ли я с поглед? Ами него? Когато се прибираш късно вечерта и всичко е тихо и спокойно, усещаш ли? Празнината в теб, напомня ли ти? А какво когато си навън и се забавляваш с приятели? Липсва ли ти? Когато четеш това, чувстваш ли?

 
      Внушавах си, всеки ден. Повтарях си, всяка нощ. И затварях врати, една след една. Безпощадно и хладнокръвно. Влизах пак, оглеждах се и си казвах, че тази стая не ми е необходима вече, че не ми трябва да се връщам там отново. Че ме чака нещо по-добро, че някоя шарена и уютна стаичка ме чака някъде там долу по коридора и аз трябва да продължа напред. Сама не вярвах на себе си. Въпеки това го правих няколко пъти, не беше лесно. Влизах, излизах, пак влизах. После започнах да стоя отпред, сещайки се за съдържанието на стаята, но ясно осъзнавайки, че не трябва да влизам там. Много пъти исках да влезна, или поне да погледна през ключалката, няколко пъти дори го направих, но това само направи нещата още по-трудни, затова спрях. Притъпявах желанията си да се върна там отново. И ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз затварях врати. И с течение на времето, аз се отдалечавах все повече и повече. Стаите вече бяха надалече, в дъното на коридора. Бяха толкова малки, че само спомените ми помагаха да чертая образите им в тъмното. Бях стигнала до момента, в който не те ми липсваха, а спомените в тях. Начините, по които се чувствах, когато влезна в тях, топлината, която ме обгръщаше с всяка крачка. Но това бяха емоции, които нямах и намерение да затривам в бездната. Затова просто си ги държах там, достатъчно далече, че да не ме боли, но и достатъчно близо, че да не ги забравям и да се сещам за тях с усмивка.

doors closed.

:#

Понякога не знам какво е.

"
Понякога е самота. 
И свикване със тишината.
Отвикване от пролетта.
Не търся нищо. Не очаквам.

Понякога е просто дъжд. 
Вали, вали, вали. Не спира.
И все е нощ. И все е нощ.
И все е край, а не умирам.

Понякога е празнота. 
Мълчание неизвървяно.
Измерване на любовта.
Със единица мярка - рани.

Понякога е само страх, 
че утре може да се влюбя
във някой друг. Във непознат.
И че ще спра да те сънувам.

Понякога е просто път. 
Вървя, а никъде не стигам.
И няма бряг. И няма брод.
А как ми липсва да е синьо...

Понякога е просто страх,
че утре няма да те помня.
Понякога е слепота.
Понякога не знам какво е. 
"

наивност по неволя.

 
     Ще избършеш сълзите си, ще си кажеш, че всичко е наред и ще се опиташ да повярваш на това. Но няма да е лесно. Ще остане студенината по бузите ти, която сълзите са оставили като следа. Ще остане чувството, което изпитваш при всяка мисъл, навяваща миризмата на спомените. Ще погледнеш през прозореца и ще видиш мястото, на което се разделяхте всяка вечер. Очите ти отново ще се изпълнят със сълзи, но този път ще е още по-трудно да ги спреш. Ще се сетиш за всички онези хубави моменти и ще лепнеш нелепа усмивка на лицето си, докато сълзите бавно и неосъзнато пробиват път надолу по него. Ще постоиш известно време там и ще съжаляваш за много неща, въпреки че ще знаеш колко неправилно и безсмислено е това. Ще искаш да върнеш времето назад и да ги избегнеш, но ще е твърде късно. Ще избършеш отново сълзите си и ще се усмихнеш, без значение колко изкуствена ще изглежда усмивката ти в този момент. Монотонно ще се понесеш към леглото си и ще се отпуснеш безтегловно на него. Ще се обърнеш към прозореца и ще погледаш навън, докато в главата ти се носят хиляди лирики от навяващи спомени песни. Мислите ще продължат да се блъскат в главата ти, което няма да ти позволи да заспиш скоро. Ще се въртиш и ще се връщаш назад, осъзнавайки грешките си. И там, някъде, между безнадеждните опити да прокараш позитивна светлинка в съзнанието си, и стремежът да спреш парещите по пресните ти рани спомени, неусетно ще заспиш, опитвайки се напред стремглаво да вървиш.

---

    След време ще намериш някого, но няма да е като него. Може би ще прилича на него, но никога няма да бъде. Може би ще има същите очи, но никога няма да те гледа по същия начин. Може дори да има същата усмивка, но никога няма да те кара да се усмихваш по същия начин. Може би на моменти ще се опитваш да излъжеш себе си и другите, че си щастлива, може би на моменти ще успееш, но вече не той ще е причината за това. Ще му купиш същия парфюм, същият този, който те влудяваше, ще му купиш същата риза, но той никога няма да изглежда по същия начин. Ще те докосва по същия начин, ще те целува както той те целуваше, но никога няма да успее да те накара да се почувстваш така, както той те караше да се чувстваш. Ще мине време. Някъде между приказките на приятелите ти и протягащата се към теб ръка, ще познаеш отражението си, но ще е в грешните очи. Тогава ще разбереш, че си се провалила. Провалила си се в опитите си излъжеш себе си и чувствата си. Провалила си се в опитите си да заличиш всички спомени. Провалила си се в опитите си да го намразиш, защото така би било най-лесно. Провалила си се в опитите си да върнеш нещата такива, каквито са били. Провалила си се дори в собственото си самозалъгване.
А знаеше, през цялото време. Знаеше го, знаеш го и сега. Ти си същата малка наивница, която се взираше в небето всяка вечер и се надяваше всичко да се промени.. и плетеше кълбото си от лъжи, а после внимателно поставяше под възглавницата си.. и хващаше здраво всяка малка искрица надежда, която можеше да улови, и не я пускаше, убивайки шанса и за секунда тя да се изплъзне между пръстите й.
а явно,
че един миг
достатъчен бил е.

all i needed was a call

D
six ten twelf

thinkin, drinkin.
disappear.

where did you go?

remember?

---

                             'cause trying not to love you, only goes so far

                             and trying not to need you, is tearing me apart

                         can't see the silver lining, from down here on the floor

                           and I just keep on trying, but I don't know what for

                                      'cause trying not to love you...

                                             only makes me love you more..

.. I'm scared the time is running out

and I see u walk away..

me mo ri ez

Feel the rain on your skin,

.. no one else can feel it for you,

only you can let it in.

no one else, no one else

can speak the words on your lips,

drench yourself in words unspoken,

live your life with arms wide open..

today is where your book begins,

the rest is still unwritten.
s.

hands down.

I can take the rain on the roof of this empty house that don’t bother me.

I can take a few tears now and then and just let them out. 

I’m not afraid to cry every once in a while, 

even though going on with you gone still upsets me, 

there are days every now and again I pretend I’m ok, 

but that’s not what gets me.

What hurts the most 

was being so close

and having so much to say

and watching you walk away

and never knowing 

what could have been.

It’s hard to deal 

with the pain of losing you 

everywhere I go, 

but I’m doing it. 

Still harder, 

getting up, 

getting dressed, 

living with this regret, 

but I know 

if I could do it over 

I would trade give away 

all the words that I saved 

in my heart 

that I left unspoken.

That says it all.
The same feeling, the same look, the same regrets and mistakes. 




I am not that brave to tell this.
Too hard to be so fucking close and to just stay there with tears in your eyes, 
watching 
the-thing-u-want-the-most 
walking away. 
Isn't it dully?
Isn't it absurdity? 
to wake up in the morning with the voice you want to hear to the end and can't make it yours? 
can't hear every morning? 
To can't make it whisper sweet words in your ears, 
to can't combine it with yours? 

Sometimes the things just happen, not always the way u wanted to. 
And you have to choose. 
to change the things or just try to 
or to left the words unspoken and to wonder the whole life long
what could have been 
if
i was braver, 
if 
i wasn't so timid? 
so stupid? 

With my whole heart i wish i could choose the first one.

happiness, or?

i'm happy without the moments,
in which i'm trying not to show
how much it hurts
to see this
I've every few days seen
you knew
that i was watching you
you just kept doing this
kept making the same mistakes
then I decided
not to get hurt anymore.
and i succeeded.

smiling mask

Do you know what is to stick hundreds of knives in your stomach, 
then begin to dig deeper and deeper 
until they reach the most painful place? 
then to continue. 
they strung the knives with malicious smile, 
point fingers and mock you. 
then they repeat it. 
and again, 
and again. 
and when u think that it's fully enough, 
they do it again.. 
and then they continue. 

any of you know? you know? 
do you feel it? do you see it? 
do you know what it feels like?

I walked with a smile on my face when I met a friend. she told me to go ahead without looking around. without asking or wondering why. My smile began to melt. When someone tells you to do not do something it takes even greater desire in you to do it, it creates curiosity. and although her ​​advice, although I knew what I'm gonna see, I looked around and saw this, what I had not. at that moment I had forgotten that I just smiled a little ago. and as many times as I had seen this, something was tearing me apart in a very painful way, every time. every fucking time. but do you know what? 
Аll the while I was pretending that I do not care, that i did not get hurt. 
but everything inside me was screaming just the opposite. 
Anyway, I learned to put a smiling mask every time I die inside. 
So I did. 
I just kept on my way and I just kept smiling. 
No matter how much it hurts. No matter how much I didn't want it to. 
I just put 
a big smile on my face 
and did not 
let em 
see my weakness.

не е ли?

Не е ли твърде наивнo
да вярваме в нещо, което е отдавна умряло?
Да се опитваме да го съживим, макар че то отдавна не съществува?
Да го храним и храним
и в един момент да осъзнаем, че единственото, което храним са надеждите ни?
Въобразяваме си, че всичко е наред,
опитваме се да залепим последните частици с последните си надеждички.
Поради неспособността ни да се разделим с някого или нещо,
поради факта, че не искаме да го правим.
Опитваме се да го поддържаме живо,
но добре знаем, че то е или отдавна обречено, или вече е мъртво.

people always leave.

- "Хайде дядо, подай ръка!"
- "Не, детето ми, аз оставам тук" - каза дядото с насълзени очи и помогна на внучката си да се качи във влака.
- "Дядо?" - погледна го тя с насълзени очи.. "Нали ще те видя отново?"
- "Разбира се, детето ми, ти само се качи, защото влакът тръгва." - дядото подаде последния куфар и я целуна по челото.. Той знаеше, че няма да я види никога повече, но как да й каже това? Нима някой е способен да каже това на внучката си? Трябваше да я излъже.
Тогава тя се усмихна през сълзи, очите й се изпълниха с надежда.. наистина вярваше, че ще види дядо си отново. Нямаше как да знае, че ще се окаже толкова наивна.
Тя прегърна дядо си за последен път и седна на мястото си, точно до прозореца. Залепи две ръчички на него и заплака. Влакът потегли. Дядото помаха на момичето, за последен път я виждаше. Махаха си, докато влакът не изчезна от хоризонта. Дори след това.. Дядото беше останал там, вцепенен, с вдигната ръка и не помръдваше. Втренчен в хоризонта, той не допускаше да изгуби влака от поглед, защото знаеше, че с него губи и внучето си. Сълзите се стичаха по бузите му, те бяха единственото живо нещо в него в този момент..
А момиченцето ли? Тя продължила да маха на дядо си през целият път, въпреки че не го виждала. Наивността на малките деца я е спасила тогава. Сега, когато тя беше вече голяма, не можеше да понася сбогуванията. Колкото и да я убеждаваха, че ще се върнат, тя знаеше, че не е така. При всяко сбогуване тя се връщаше години назад, в момента когато се сбогува с дядо си и я болеше. Болеше я всеки път, при всяко сбогуване..
p.s. People always leave. :|

big question

I don't know how he makes it, but there are always a lot of questions
and there
aren't
any
answers.
There are moments,
in which I am the happiest person in the world
actually
there were.
and i was.
But there are such a moments,
in which I sorry about the moment I met him.

"It can't rain every day". 

It can't be WOAAH every day, I know this to perfection. 

I don't even expect something like this. 

It's not even close to this anymore. I had forgotten what it feels like.

Now I don't see him, I don't talk to him, I don't write to him 

and that's why I am forced to write here, obviously to myself.

after all these mistakes, after all, i was ready to open my eyes and to forgive,
but only in case he realizes all these mistakes and don't repeat them.
but no, he didn't grab the chance and give up, without just trying.
Of all my heart I'm sorry, I'm sorry for him.
I'm going to be okay in a few days, weeks, months,
but you..
you just lost me forever.

ahhahha

що ми четеш блога уе?

mhwauhwa

There are things that should be easy to say
When you know you love someone
While waiting for the moment to come
Another day has gone

The stupid fears I keep inside
That only heaven knows
They scare me every time I have to
Face those simple words

And then goodbyes are round the corner
And then goodbyes don't last one day
So I'm scared the time is running out
And I see you walk away
There are goodbyes that no one cares about
N' others so hard to face
So I'm trying to sing this song for you
For the words I need to say...

I learned my lesson once
I thought I learned my lesson twice
And I know how bad it feels inside
When I can't make up my mind

Senseless words and sleepless nights
And my life's just falling apart
Oh tell me Lord why's it take so long
To let my heart speak out

Cuz then goodbyes are round the corner
And then goodbyes don't last one day
So I'm scared the time is running out
And I'll see you fade away
There are goodbyes that no one cares about
And others so hard to face
So I'm trying to sing this song to you
'Cause it's time for me to say
I love you

break the walls

"Sometimes you put walls up not to keep people out, but to see who cares enough to break them down.."
Yes. I put these walls, but do you know what I've seen?

Nothing. with a big N. 
nobody was there. 
more precise, he wasn't there.
I put my walls in front of him and he just turned back.
I DID NOT PUT THESE WALLS to keep him out, but that's what happened. 
Obviously, he doesn't care enough to break them.
It's much easier to find someone without any walls, 
and such a one he can find everywhere. 

go ahead, be easy, be with an Easy.
i surely don't need such a person by my side.

wish u were here

ain't no sunshine when he's gone

come, come here.

i need u here, i want u here.

i think of u all the time.

i want to write in rhyme.

but i just want to say..

today, in this lonely day,

"that I love u.. I have loved u all along

and I miss u, been far away for far too long."

and I want u to fly with me

no matter where, just be with me.

I write this now, i don't know why, i don't know even how

but i don't give a fuck, u're my yellow duck

and i need u, to not go mad

otherwise it will be bad and definitely sad.

i just can't describe my feelings,

i feel like im silly

but I just want to say I love u and I don't know how

I just write this bullshits now

that's why I want some beer

.. singin' .. wish u were here.