.. и кой каза, че десертът се яде последен?

Чашата с кафе е пълна, а в стаята се носи миризма на портокали. Отдавна трябваше да съм станала и да правя съвсем друго нещо, но ето ме - продължавам да отпивам глътки от кафето си с пълното съзнание, че няма да ми стигне времето ако остана още малко.

Бавно и постепенно започвам да изключвам по една задачка, която трябва да свърша в следващия един час и да умаловажавам значението й, за да се самооправдая. Замисляйки се над всичко това, решавам да излезна от битовизма и да генерализирам мислите си, разпръсквайки от птичи поглед същите съждения върху произволни аспекти от живота ми:

Искам ли го наистина? И ако го исках, щеше ли да попадне в графата 'може би малко по-късно'? Щях ли да го отлагам, да предпочитам нещо друго пред него? Щях ли да си мисля оправдания и щях ли да го зачерквам от списъка, ако беше най-отгоре? 

Малко възможно.

Винаги съм си вярвала, че когато човек наистина иска нещо - или ще го направи, или ще направи всичко възможно да го постигне.

Повтаряме си колко искаме да обиколим света или да се научим да свирим китара, 

но искаме ли го наистина?
A.k.a искаме ли го достатъчно, за да жертваме част от времето и ресурсите си за него?
 А.k.a 2 Целта оправдава ли средствата?

Тогава разбрах, че има разлика между това да искаш.. и да искаш да искаш. Искаме ли наистина да направим всичко това, или е просто една прекрасна перспектива, която искаме да пожелаем и изживеем, защото ни изглежда добре на големия екран? Когато си страничния наблюдател с пуканки в ръка призмата се пречупва по лицеприятен начин. Заставайки под правилния ъгъл и виждайки всички страни на призмата, нещата се променят. Белият цвят се разгръща във всевъзможни нюанси на дъгата, безпощадно запознавайки те в детайл с всеки един от тях.

Но как да различим истинските желания от престорените, 

когато границата е толкова тънка?

И какво, ако идва само замалко? Ако го искаш сега, а после отмине?

Тук идва и следващият проблем - моментните и 'константните' желания. Често се случва те да си противоречат, напълно и безпощадно, без дори една застъпна точка. Живеем ли за мига или гледаме да си направим следващия миг по-добър? И кое е по-доброто решение? Егоистично и противоестествено ли ще е да изядеш десерта още преди основното? И безотговорно ли е? Къде остават последствията, а къде съвестта?

И защо се чувствам като кукла на конци, вечно определяна от очертания, граници, от скрупули и фалшив морал, поставени от самата МЕН, като една съставна част от псевдо-обществото, в което живеем? И по-същественият въпрос.. защо, по дяволите, ми пука? 

Размита е границата между искам, трябва и имам нужда... и се прелива като палитрата от цветове в ръцете на художник, разпръскващ нежни нишки по платното пред него. А цветовете са толкова различни и контрастни и въпреки това съжителстват по толкова красив и спокоен начин. 

Може би това е тайната? 

И отговорът на въпросите, които си задавам.

Двама?

И като да ми писна
едни и същи празни хора
да идват, да тръгват,
да имат, да искат,
да опитват
да са там, без да забелязвам даже.
И толкова вече ми писна
една и съща книга
в ръцете си да виждам,
която уж изгарям всеки път до края
и тлее, а после пак в ръцете ми догаря.
И толкова сякаш ми писна
да виждам край
още преди да е дошло началото
и да съм вече там
където не би ми даже стъпило тялото.
И сам се събуждаш, а всъщност -
сте двама
и се чувстваш предаден, излъган,
ставаш жертва
на поредната себе-измама.
~ 
Eдин ден е някак различно.
сред празните хора не се чувстваш празен,
не се чувстваш предаден,
нито излъган,
без да си краден.
Събуждаш се с някого,
и вече сте двама,
за да има смисъл, и да има промяна,
но не както някога -
да е там, а го няма,
а някак си пълен - и сте пълнени двама,
и пак там, все същата книга държите
но пък сте този път двама,
по различен начин четете.
Била друга драма -
не празни са били хората,
а празни са били очите,
а когато знаят накъде да гледат -
те пълнят се даже за двама.

Вяра

       Нека тръгнем от усмивката с посрещането на първите лъчи сутрин и стигнем до люлеещия се стол на верандата в една първомайска вечер, където удобно сме поседнали, докато плетем делничното си кълбо от надежди. Ще минем през скитника на улицата, останал без семейство и дом, бленуващ за нечия топла ръка. Да помахаме и на жената, която изпълнява вечерната си молитва преди да си легне и целува болния си мъж по челото, с надеждата на другата сутрин всичко да бъде различно. Моля да не подминаваме и детето в инвалидната количка, стиснало здраво юмруци и вперило влажен поглед във футболното игрище. Да обърнем внимание и на майката, изпращаща рожбата си до летището, знаейки, че скоро няма да я види отново. Нека се запознаем и със самотната баба в съседната къща, чиято старост минава неусетно докато чака поредното гостуване на близките си. Важно е да не пропускаме и момичето с фалшивата усмивка, сдържащо сълзите си на път за вкъщи, извръщайки поглед назад с надеждата някой да го настигне. Ще се срещнем и с изпитателно гледащия към пощальона ученик, очакващ пристигането на писмо от университета, за който жадува от малък. Нека не забравяме и прегърналите се двама на гарата, с разбити сърца и насълзени очи, вкопчили се здраво един в друг, отказвайки да пуснат ръцете си. Ако се загледаме в очите на тези хора, ще видим едно и също нещо. Нещото, което им помага да оцелеят. Да се изправят на крака и да продължат напред и да продължат да се борят, да не губят надежда. Същото, което всъщност им дава сили. И ги мотивира, побутва. И може би единственото им останало. 
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.
     
 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

  
 Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

 ще бъда аз нищо.

Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Ще ви кажат да взимате, всичко друго да взимате.
Вземете им къщата, вземете им даже хляба. Те пак ще оцелеят.
Вземете им парите или пък колата. И без тях ще живеят.
Без вода ги оставете, без покрив над главата. Ще се справят, могат.
Дипломата им вземете, работата, топлината. Ще продължават напред, без да трепнат даже.
Грабете, взимайте всичко. Дрехите, правата. Очи да нямат, без крака ги оставете. Крадете спокойно, ръцете им отрежете. Аз казвам, ще оцелеят.
В кафез ги затворете. Голи и боси ги оставете, нека бъдат сами в тъмнината. Аз знам, обаче, ще светят, в очите им все още ще блести искрата.
Грабете спокойно, всичко вземете. Но ви моля само, вярата им оставете.
Не опетнявайте и не я чернете. Най-ценното го оставете.
Защото без всичко може човек да живее,
защото все ще се справи,
все някак ще оцелее,
но без вяра -
сигурна съм, не се живее.
Ако ги попитате, ще ви кажат същото. Знам.

На баща ми.

Това е като утрото в спокойната неделя
и като огъня, разнасящ кротко нотки топлина.
Като слънцето е!
Само дето никога от теб не се отделя,
и те събира, като си развалина.
Ах, то не се описва!
В шепата не можеш да го събереш.
Той ти дава сила
дава и криле,
да се учиш да летиш,
и оплита в тях надеждите си
в някоя неделна сутрин
пак обратно да се приземиш.
Ти не можеш да го уловиш!
Промъква се на пръсти като спиш,
и те целува по челото,
и дарявайки спокойствие
те оставя
да благодариш.
Събужда те с дъха си на канела,
навяващ мирис на домашния уют,
подава ти ръка във тъмнината
и ти вдъхва сили
смело да вървиш.
И колкото и да си рошава в косата,
пак поглежда с поглед мил,
усмихва се широко
и те кара силно да блестиш.
Той винаги е там!
И дори в най-лошият ти ден
пак същата целувка те приветства всяка вечер,
шепнейки без думи в тишината с глас ехиден,
че ще бъде там, прилично винаги,
да дарява с смисъл всеки ден.

Честит рожден ден!

Континуум

Хубаво ли е да си различен?

            От малки ни учат, че трябва да бягаме от различното. Че то е нещо чудато, далечно. Че е НЕнормално. Учат ни да вървим по линията и да не излизаме от очертанията. Набиват ни в главите, че трябва да следваме общоприетото. Учат ни да оцветяваме само в червено. И да се строяваме в редица. Насаждат ни стереотипи и ги овкусяват с огромна доза предразсъдъци. Карат ни да мислим по модел, зададен от тях. Казват ни да не прекрачваме границите. И да спазваме всички правила. Да живеем праволинейно и да залагаме на сигурността. Да не рискуваме и да не правим експерименти. Бавно и постепенно ни затварят в кашон. И после ни учат да не го виждаме. Измислили са му дума, за да звучи по-приемливо - викат му дисциплина. Това поддържа хипнозата будна. Заблуждават ни, че имаме контрол и ни карат да си мислим, че сме независими. И после бутат кашона по течението. Задават му посока, завличайки го във водовъртежа от прави линии и ъгли. Превръщат ни в правилни многоъгълници. И ни оставят да чертаем сами формата, която всъщност е отдавна вече предначертана. Да повтаряме нечии следи и да следваме чужди амбиции, превръщайки ги в свои. Режат ни крилете, защото ги е страх, че ще полетим. Държат ни близо. Не дават да се отдалечаваме. Това наричат с друга дума - загриженост. И после чертаят ореол над главите си.           Ключова роля в обучението играе думата ТРЯБВА. На нея й придават особена важност. Описват я като престижна и лъскава. Татуират ни я на челото, за да не забравяме. Да я разпознаваме в образа си, да ни напомня. Да ни напомня, че ТРЯБВА да правим каквото трябва, а не каквото искаме. Да си вършим задълженията. Да не оспорваме, да не се съмняваме в тях. Това наричат те със симпатичната на пръв поглед думичка - правилно.
Повтарят ни да не се набиваме на очи, да не изпъкваме. Да ни е страх. Да вървим по течението, да вървим със стадото. Да живеем рационално. Да се сливаме с тълпата. Да пестим. Да не питаме. Да не гледаме нагоре. Учат ни, че е лошо да протестираме, да викаме, да противоречим. Да отговаряме, да ходим с гордо вдигната глава.
        Всеки, разбил оковите и пробил дупки в кашона, те наричат различен. Превръщат го в особняк, заклеймяват го. Кръщават го Фабрична Грешка. Тъпчат го. Хвърлят камъни по него и го унижават публично. Пъхат прежда в пробитите дупки и го изолират. Смазват му ъглите и го тъпчат в нов кашон, затварят го. И го консервират по техен вкус. Или поне опитват.
       Не говорим за това какви дрехи носиш или какъв е цветът на очите ти. Няма значение дали носиш различни чорапи или прическата ти е жълта на цвят. Както и няма значение дали караш най-новия модел ферари, изработен по поръчка специално за теб. Все едно е, дали имаш частен самолет или дали носиш панталоните си наобратно. Без значение е и дори неоновия лак на ръцете ти, крещящ за внимание. Не опира и до имението, в което живееш, или кашона на улицата, наречен твой дом. Няма значение какво имаш и как изглеждаш. Различието се простира далеч под повърхността на нещата. В днешно време на полупълна псевдо-анархия са ни дали свобода да изглеждаме както си поискаме. Да си носим кашона по свой си собствен начин, да си го обличаме в каквото пожелаем, да го оцветяваме както пожелаем. Това са ни втълпили, че е така търсената ни и ценена свобода. Така ни заблуждават, че сме различни, независими, свободни. Че сме индивидуални. Живеем с мисълта, че сме уникални.
И всеки се стреми да направи това, което другите не правят, да бъде това, което другите не са. Да бъде различен.
Аз казвам, че сте ми еднакви.
     Еднакви в различието си, в глупавата представа, че ако носиш червената блуза с розов панталон си различен, уникален, единствен по рода си. Бунтар, революционер, новатор.
За мен различен е всеки, оцветяващ в различен от червения цвят. Не отвън, а отвътре. Всеки, осмелил се да излезе от линиите. Всеки, дръзнал да се обърне срещу течението. Не за да бъде различен, а за да бъде себе си. Всеки, успял да хване кашона в собствените си ръце. И сам да му дава наклона. Всеки, следващ собствените си убеждения. Всеки, който има смелостта да застане зад думите си. Всеки, който не се страхува да покаже истинската си същност. Който не жадува за одобрението от обществото, а за своето собствено. Всеки, разчупващ гореописания модел. Всяка фабрична грешка. Всеки, чиито граници се простират извън кашона. Такива хора се разпознават отдалече. Не защото имат розов пънкарски гребен на главата или защото носят лилава вратовръзка. На челото им пише out of the box.
   Ако досега не сте разбрали отговора ми на въпроса по темата, ще го обобщя с едно изречение:
Да си добре приспособен към болно общество не е признак за добро здраве. 

послепис:

"Сверете си часовника, 

бъдете в крак със времето, 

но, моля ви, в процеса 

не губете същността си."

още малко.

Ще ме закачиш ли на стената
и в сърцето си ще ме заключиш ли?
ще отделиш ли малко място
и с мен ще поседиш ли, още малко,
просто,
за да бъдем тишината.

Ще рисуваш ли красиви спомени
и ще ги претворяваш ли с надежда
пак да ги чертаеш някога
и да ме усещаш.

Ще ме правиш ли щастлива,
без да можеш да ме виждаш
и без дори да ме докосваш даже.
ще се сещаш ли, с усмивка закачлива,
че има още кой какво да каже?

Ще бъдеш ли с мен ти, за да сме двама,
без да мога аз да бъда твоя,
и с мен ще поседиш ли, още малко,
просто,
за да бъдеш моята измама.

Ще видиш ли образите в тъмнината
които ти описвам, за да не забравяш?
Ще ме събираш ли в шепа
от студа да ме опазиш,

и с мен ще поседиш ли, още малко,

просто,
за да усетя топлината.

Ще ми бъдеш ли кафето сутрин
и моята усмивка в самотата?
ще ме намериш ли, когато трябва
или ще останеш само спомен на стената?
ще ми топлиш ли ръцете
и ще държиш ли ти запалена искрата,
и с мен ще повървиш ли, още малко,
просто,
за да не усещам празнината.

her name was apathy.

'

Боли ме от човеците, които

си правят дом в сърцето ми.

И си отиват.

След тях е до полуда тихо.

Раздиращо.

Разкъсващо.

Горчиво.

След тях се уча как да не обичам.

Как да не вярвам в думи.

Нито в хора.

Как да съм друга -

лоша и цинична

към всички подозрителни любови.

След тях се мразя.

Толкова се мразя,

че пулсът ми съвсем неволно спира.

Ако не са сълзите, ще съм празна.

И толкова готова за умиране…

Не се завръщайте…

Домът ви в мен го няма.

Продадох го за шепа безразличие.

Запазила съм думите ви само.

Да ми напомнят как не се обича.

'

си-ла

Когато е любов, 
тя едновременно
е одухотворена и разблудна
и ако не прилича на вселена,
прилича на обикновено чудо.
Не мога да отнема и добавя
към нея нито косъм,
нито слънце:
където всички хълмове са славни,
там може да е най-високо дъното.
Не е въпрос дори на разстояние -
на мене всичко ми е близко вече.
И затова не искам
да те хвана,
ако не си достатъчно далече.
След всяко преоткриване разбирам:
нещата са били така навити,
че да започват вечно, без да спират,
и да не свършат,
като ги изпитаме.
Намерих думи за това признание,
но най-добре е да не казвам нищо.
Където има равен сбор от двама,
дори човечеството е излишно.

Славимир Генчев

what if today was your last day?

Лети
и
не
му
мисли : ))

Добре съм. Всичко ще бъде наред.
Обичам. Теб! Ти, който четеш това.
Всички вас. До вас съм, тук съм. Дори да не съм.
Усещаш ли ме?
Аз съм точно тук, до теб. В теб.
Там ще се скрия. Вратата не залоствай.
Ще идвам от време на време.
Вече ми липсвате.
Живее ми се.
Оценявайте.
Дишай.
Не, не така..
ДИШАЙ, с душата дишай.
Привилегия, принадлежаща не на всеки.
Моля те, оцени го. Докато го имаш.
Животът не е спринт, да знаеш.
Но не е и седянка. Нямаш толкова много време.
Мислиш, че ще имаш и утре.
Не всичко ще е такова, каквото ти си мислиш.
Жалко е. Тъжно ми е. Не плачи, усмихни се!
Всичко ще бъде наред.
What are you gonna do today, if you know there's no tomorrow?
.
do it.
докато можеш.

купесто лилаво.

"С два въпроса го помня. Питаше винаги какво е времето вътре в мен и какво не ми стига за пълно щастие. Днес е купесто лилаво. За пълно щастие липсват двата му въпроса."

quiz

I wonder
whose arms would I run and fall into
if I were drunk
in a room with everyone
I have ever loved.

story of my life.

"

Ако не можеш да обикнеш студа

не си пожелавай мен.

Защото няма да бъде по-топло

или по-различно от това,

да вдишваш снежинки.

Дъхът ти ще спира

и целият ще трепериш.

Ще има снежни и дъждовни дни,

и ако си свикнал със слънцето,

ще се изплашиш, когато видиш буря.

А понякога, гръмотевици ще излизат от устните ми.

Ако не можеш да обикнеш 

студа, 

скрий се от мен.

Бягай.

Тук не е топло, 

а аз не съм място за страхливци. 

"

: ))

...
Някога бил ли си с някого
по сетива
оголени до последен неврон?
По мисли. По сънища. По (не)разстояния.
По (не)вяра. По студ. По мълчание.
По неживени пра-спомени.
По искри от докосване.
По невъзможност да дишате заедно
без да запалите въздуха.
По лудост. По страсти. По кости.
По еднаквост. По грохотно падане.
По дълги раздели. По тежки сръдни.
По пристигане. По заминаване.
По гръмотевични нощи. По сини луни.
По лъжа. По отворени рани. По страх.
По (не)истина. По вода. По сол. По душа.

Някога бил ли си в някого
дълбоко до дъното? Така
че да вдишаш всичките свои дъна.
И там да останеш
без да можеш да тръгнеш.
Без да виждаш напред. Без да има назад.

Някога бил ли си така Един с някого
че да нямат значение ничии грешки.
Нито гордост. Нито срам и вина.
Да не знаеш чии са сълзите горещи –
дали твоя или друга, (не)чужда тъга.

Някога бил ли си с някого
който единствен е виждал у теб
недостойния звяр захапан от демони
грозно и диво без свян да вилнее?
А после с този звяр е правил любов
и без страх е заспивал до теб укротен
да досънува мита за Язон и Медея.

Бил ли си с някого без никакъв грим?
По жестокост. По слабост. Без воля.
Бил ли си там дето грозно се спуква
всяка маска на Живота от роли?
Там, дето храчиш кръв и плюеш по Бог.
А всъщност се оказва че плачеш.
И си толкова гол. Без листо. По любов.
Бягал ли си от себе си в някого?
Мълчал ли си страшно? Като смърт. Като гроб.
Крещял ли си, когато си искал да плачеш?
Бил ли си едновременно
господар, куче, котка и роб?

Някога бил ли си толкова някого
а той толкова теб
че е напразно всяко усилие
да бъдеш не-него. Освен на парчета.
И тези парчета няма как да съшиеш –
не всички са твои, а от твоите
толкова много….половината липсват.
И е късно след такова докосване
само себе си пак цял да измисляш.

Някога бил ли си толкова Двама
че да няма къде да се скриеш, дори да поискаш.
(А понякога искаш - да спре по две да боли.)
Не можеш, защото вече не знаеш
къде свършва Другият. Къде почваш Ти.

Някога бил ли си всичко това?
Повече друг, отколкото себе си?
И знаеш ли какво е премълчано завръщане?
То е когато след всяко дълго отсъствие
осъзнаваш че изобщо от някого
не си си отивал. Само сляпо си тръгвал...

Надежда Бенинска

i tasted you.

"I tasted you
during the bitter sips
of break up alcohol
or the complimentary dining
of high end business parties
I tasted you
in someone else’s kisses
and in between awkward
conversations
I tasted you when my tears
trickle down to my mouth
and I tasted you when I no
longer had the will to eat

I tasted you whenever I tried
to move on
or when I’m alone in my room
trying to keep certain things
off my mind
I tasted you at 9am and 5pm and 1am the
next day
or when I bite my lips when making
a life decision

It just so happens
that everything I do
I find you there too
Whether sweet or bitter
I miss the taste of you”

do i wanna know?

"Мъжът, когото целувам,
е с парфюм като твоя.
Затварям очи...
И вече тебе целувам!
А сърцето, наивникът стар,
заеква от радост:
той се з-завърна,
той се завърна...

Господи, дали да отворя очи
или завинаги сляп да остана... "

what if ?

    Някъде между приказките на приятелите ти, тихата музика, която успяваш да доловиш от минаващата кола, и екващия в далечината смях, един въпрос успява да си проправи място в главата ти. Докато се усетиш, той е задълбал толкова навътре и е пуснал корени, толкова дълбоки, че единственото, което можеше да направиш е, да поемеш дъх и да се гмурнеш в него.
     И тогава започваш да ходиш назад, без да гледаш. Връщаш се, без да искаш. И виждаш, и чуваш, и усещаш. Отдалечаваш се от всичко, сега си само ти. И си сама, и продължаваш да вървиш. Пари ти на краката. Толкова ти е познато.
    Всичко беше забавено, приглушено, сякаш гледаше собствения си филм. На лента. Виждаше себе си, другите. Образите им се проектираха пред теб. Хванала се здраво за филмовата лента, тя те отведе до стая, пълна с хиляди такива. А ти само гледаше и я следваше глухо, не питаше и не се чудеше. Сякаш вече знаеше къде отиваш.
Хиляди ленти бяха пред очите ти, беше объркана. Какво правеше там, защо бе там?
Не спираше да вървиш и да разглеждаш. Виждаше хиляди рафтове с хиляди филмови ленти.    
    Стаята бе наистина огромна, а всичко бе толкова познато. От лентите изскачаха образи, моменти, случки. Всичките до една обаче - до болка познати. Безразлично и безпощадно устремила поглед напред, подминаваше всичко около себе си, без дори да се замисляш.
Защо продължаваше да вървиш тогава, къде отиваше?
Забърза крачка, сякаш някаква невидима сила те теглеше за ръцете и искаше да ти покаже нещо.     Отпусна се и я остави да те води, безрезервно доверявайки й се. И ето, че стигна до някакъв въжен мост, скъсан по средата. Невъзможно бе да се премине. Погледна в далечината и за миг се вледени. Замръзнала на място, отказваше да се довериш на собствените си усещания и извръщаше плахо очите си назад. Усещаше какво се крие там, но не искаше да го приемеш. Затвори очи и остави въображението да си играе с мозъка ти. Там бе всичко!
Всичко, което търсеше, към което от самото начало така сигурно вървеше. На входът там ти длъжна беше - да сваляш дрехите на безразличието. Апатията в шкафчето си да заключиш. Егото си да потъпчеш и от гордостта да се отърсиш. Да влезеш само по душа.
    Любопитството те изгаряше, а реалността пареше по раните ти. Започна да превърташ всички възможни сценарии. Всеки един от тях - болезнено прекрасен. Но и мигновен. Изгледаше ли го, не го виждаше никога повече. И тъкмо когато нещо успяваше да те докосне, се изплъзваше се между пръстите ти секунди по-късно. Усещаше пронизваща болка в края на всяка една сцена, но не можеше да спреш да гледаш. Това бе едновременно твоята най-сладка награда и твоето наказание.
you're my favourite 'what if'.

cuz i'd rather feel pain than nothing at all.

Исках да задуха силно. Исках да задуха толкова силно, че да отвее мислите ми надалеч и да не им позволява да се връщат. Исках да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да прикрие сълзите ми и да удави спомените ми. Исках да падат дървета, така както падах аз духом всеки път, когато те виждах. Исках да гърми толкова силно, да трещи толкова внушително, че да не мога да чувам гласа ти. Исках да се появят толкова ослепителни светкавици, че да не виждам навсякъде образа ти, и да цари такъв хаос, че никой наоколо да не вижда празнотата в очите ми. Исках да настане виелица, да откъсне и изкорени всичко твое от мен и да го държи надалеч. Исках да се късат клони, така както се разкъсваше всичко в мен при липсата ти. Исках да настане такъв мрак, какъвто беше и в душата ми. Исках да има буря, такава, каквато бе в сърцето ми.

few months later.
Сега ли?
Сега искам буря, такава, същата, а всъщност съвсем различна. Искам буря, толкова силна, че да има силата да ме оставя безпомощна. Искам да задуха толкова силно, че да изкорени сивотата от ежедневието ми и апатията от вените ми. Искам да завали дъжд, толкова пороен и силен, че да ме накара да чувствам всяка капка и всеки допир по кожата ми. Искам да падат дървета, понасяйки със себе си цялото ми безразличие. Искам да гърми толкова силно, че да разтърси света ми и да святка толкова толкова силно, че да заслепява и замъглява погледа ми. Искам да цари такъв хаос, че да настъпи промяна в живота ми. Искам да настане виелица, искам да откъсне всичките корени, които съм пуснала в тази гнила почва. Искам да стане такъв мрак, че да се грейне пак пламъкът в очите ми. Искам да има буря, такава, каквато липсва в сърцето ми.

you crave what you do not have.

gratitude express, doors closed.

.... Нека те попитам за последната раздяла? Как я преживя? Или за човека, когото наскоро изгуби? Може би няма да ти попречи да те питам как върви с нея? Ами с него? Виждаш ли го още? Когато затвориш очи преди да заспиш, виждаш ли лицето му? А нейното? Боли ли? Когато пътуваш във влака и на плеъра ти се пусне вашата песен, чувстваш ли? Връщаш ли се назад, спомняш ли си всичко? Нека те питам пак сега, боли ли? Или да продължа? Когато стоиш до късно през нощта, липсва ли ти? Когато погледнеш през прозореца, виждаш ли я? Когато излезеш навън, търсиш ли я с поглед? Ами него? Когато се прибираш късно вечерта и всичко е тихо и спокойно, усещаш ли? Празнината в теб, напомня ли ти? А какво когато си навън и се забавляваш с приятели? Липсва ли ти? Когато четеш това, чувстваш ли?

 
      Внушавах си, всеки ден. Повтарях си, всяка нощ. И затварях врати, една след една. Безпощадно и хладнокръвно. Влизах пак, оглеждах се и си казвах, че тази стая не ми е необходима вече, че не ми трябва да се връщам там отново. Че ме чака нещо по-добро, че някоя шарена и уютна стаичка ме чака някъде там долу по коридора и аз трябва да продължа напред. Сама не вярвах на себе си. Въпеки това го правих няколко пъти, не беше лесно. Влизах, излизах, пак влизах. После започнах да стоя отпред, сещайки се за съдържанието на стаята, но ясно осъзнавайки, че не трябва да влизам там. Много пъти исках да влезна, или поне да погледна през ключалката, няколко пъти дори го направих, но това само направи нещата още по-трудни, затова спрях. Притъпявах желанията си да се върна там отново. И ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз затварях врати. И с течение на времето, аз се отдалечавах все повече и повече. Стаите вече бяха надалече, в дъното на коридора. Бяха толкова малки, че само спомените ми помагаха да чертая образите им в тъмното. Бях стигнала до момента, в който не те ми липсваха, а спомените в тях. Начините, по които се чувствах, когато влезна в тях, топлината, която ме обгръщаше с всяка крачка. Но това бяха емоции, които нямах и намерение да затривам в бездната. Затова просто си ги държах там, достатъчно далече, че да не ме боли, но и достатъчно близо, че да не ги забравям и да се сещам за тях с усмивка.

doors closed.

:#

Понякога не знам какво е.

"
Понякога е самота. 
И свикване със тишината.
Отвикване от пролетта.
Не търся нищо. Не очаквам.

Понякога е просто дъжд. 
Вали, вали, вали. Не спира.
И все е нощ. И все е нощ.
И все е край, а не умирам.

Понякога е празнота. 
Мълчание неизвървяно.
Измерване на любовта.
Със единица мярка - рани.

Понякога е само страх, 
че утре може да се влюбя
във някой друг. Във непознат.
И че ще спра да те сънувам.

Понякога е просто път. 
Вървя, а никъде не стигам.
И няма бряг. И няма брод.
А как ми липсва да е синьо...

Понякога е просто страх,
че утре няма да те помня.
Понякога е слепота.
Понякога не знам какво е. 
"

наивност по неволя.

 
     Ще избършеш сълзите си, ще си кажеш, че всичко е наред и ще се опиташ да повярваш на това. Но няма да е лесно. Ще остане студенината по бузите ти, която сълзите са оставили като следа. Ще остане чувството, което изпитваш при всяка мисъл, навяваща миризмата на спомените. Ще погледнеш през прозореца и ще видиш мястото, на което се разделяхте всяка вечер. Очите ти отново ще се изпълнят със сълзи, но този път ще е още по-трудно да ги спреш. Ще се сетиш за всички онези хубави моменти и ще лепнеш нелепа усмивка на лицето си, докато сълзите бавно и неосъзнато пробиват път надолу по него. Ще постоиш известно време там и ще съжаляваш за много неща, въпреки че ще знаеш колко неправилно и безсмислено е това. Ще искаш да върнеш времето назад и да ги избегнеш, но ще е твърде късно. Ще избършеш отново сълзите си и ще се усмихнеш, без значение колко изкуствена ще изглежда усмивката ти в този момент. Монотонно ще се понесеш към леглото си и ще се отпуснеш безтегловно на него. Ще се обърнеш към прозореца и ще погледаш навън, докато в главата ти се носят хиляди лирики от навяващи спомени песни. Мислите ще продължат да се блъскат в главата ти, което няма да ти позволи да заспиш скоро. Ще се въртиш и ще се връщаш назад, осъзнавайки грешките си. И там, някъде, между безнадеждните опити да прокараш позитивна светлинка в съзнанието си, и стремежът да спреш парещите по пресните ти рани спомени, неусетно ще заспиш, опитвайки се напред стремглаво да вървиш.

---

    След време ще намериш някого, но няма да е като него. Може би ще прилича на него, но никога няма да бъде. Може би ще има същите очи, но никога няма да те гледа по същия начин. Може дори да има същата усмивка, но никога няма да те кара да се усмихваш по същия начин. Може би на моменти ще се опитваш да излъжеш себе си и другите, че си щастлива, може би на моменти ще успееш, но вече не той ще е причината за това. Ще му купиш същия парфюм, същият този, който те влудяваше, ще му купиш същата риза, но той никога няма да изглежда по същия начин. Ще те докосва по същия начин, ще те целува както той те целуваше, но никога няма да успее да те накара да се почувстваш така, както той те караше да се чувстваш. Ще мине време. Някъде между приказките на приятелите ти и протягащата се към теб ръка, ще познаеш отражението си, но ще е в грешните очи. Тогава ще разбереш, че си се провалила. Провалила си се в опитите си излъжеш себе си и чувствата си. Провалила си се в опитите си да заличиш всички спомени. Провалила си се в опитите си да го намразиш, защото така би било най-лесно. Провалила си се в опитите си да върнеш нещата такива, каквито са били. Провалила си се дори в собственото си самозалъгване.
А знаеше, през цялото време. Знаеше го, знаеш го и сега. Ти си същата малка наивница, която се взираше в небето всяка вечер и се надяваше всичко да се промени.. и плетеше кълбото си от лъжи, а после внимателно поставяше под възглавницата си.. и хващаше здраво всяка малка искрица надежда, която можеше да улови, и не я пускаше, убивайки шанса и за секунда тя да се изплъзне между пръстите й.
а явно,
че един миг
достатъчен бил е.